Жул Верн - Леденият сфинкс

— Да, наистина — отговорих аз, — сега си спомням. Първите глави на този роман са посветени на остров Нантъкит.

— Вие казвате… на този роман? Именно така, струва ми се, се изразихте?

— Разбира се, капитане.

— Да… и вие говорите като всички останали! Но извинете, сър, аз не мога повече да се бавя. Много, много съжалявам. Вярвайте ми, че ако бих могъл… Давам ви окончателен отговор и не си мислете, моля ви, че довечера или утре ще променя мнението си и ще се съглася да изпълня желанието ви. Впрочем вие ще почакате само няколко дена. Летният сезон скоро ще започне. Търговските и китоловните кораби ще започнат да пристигат в Кристмас Харбър и охотно ще ви приемат за пасажер… и ще ви закарат точно там, където желаете. Много съжалявам, сър, много съжалявам… Прощавайте!

Лен Гай си отиде и нашият разговор завърши съвсем не така, както предполагах. Аз получих вежлив, макар и категоричен отказ.

Трябваше волю-неволю да се покоря и да се откажа от надеждата да замина с „Халбран“, макар че в себе си продължавах да се сърдя на неумолимия капитан. Освен това… защо да не си призная! Любопитството ми беше силно възбудено. Аз предчувствах някаква тайна в дъното на душата на капитана и би ми доставило голямо удоволствие да я разгадая. Странния обрат, който прие нашият разговор, името на Артър Пим, произнесено тъй неочаквано, разпитванията за Нантъкит, увереността на капитана, че американската ескадра няма да отиде по-далеч на юг от… Кого именно имаше предвид капитан Лен Гай? Всичко това даваше богата храна за такъв любопитен ум, като моят…

Когато се върнах вкъщи, Аткинс веднага ме обсипа с въпроси за резултатите от моите лични преговори с капитана. Моят отговор, както забелязах, много учуди хазяина ми. Той не можеше да разбере, защо именно ми отказваше капитанът! Странно упорство! Той не можеше да познае своя стар приятел! Освен това — а то вече засягаше само него и то много чувствително — сега в „Зеления корморан“ не се отбиваха нито матроси, нито офицери от „Халбран“, докато през миналите години това ставаше редовно.

По всяка вероятност капитанът бе дал някакво ново разпореждане. В продължение на следващите три дни — 10-и, 11-и и 12-и август, на брега се извършваше обикновената работа по попълването на припасите и поправката на кораба. Офицери и матроси работеха усърдно, без шум и викове, които почти винаги, се чуваха на търговските кораби по време на работа в пристанището. Очевидно командирът на „Халбран“ бе приучил към дисциплина екипажа и го държеше в ръцете си. Изключение правеше, изглежда, само боцманът, който обичаше да се смее, да се шегува, и можеше да бъбри без да млъкне, а може би езикът го сърбеше само когато слезеше на брега.

Най-после стана известно, че заминаването на брига е определено за 15-и август и до последния ден аз нямах никакво основание да разчитам, че капитан Лен Гай ще промени решението си и ще ме приеме на кораба.

Впрочем, аз и не мислех вече за това и напълно се примирих с неуспеха си. Изгубих дори всякаква охота да говоря за това, а още по-малко — да се оплаквам от капитана. Ако мистър Аткинс ми бе предложил услугите си да възобнови ходатайството си, аз сигурно бих му отказал. Когато случайно се срещнехме с капитан Лен Гай на пристанището, и двамата се преструвахме, че не се познаваме и никога не сме се виждали до сега. Той минаваше на една страна, аз — на друга. Обаче трябва да отбележа, че на два пъти при нашите срещи ми направи впечатление, че той не минаваше съвсем равнодушно край мен. Стори ми се дори, че искаше да ме заговори, но не го направи, а аз не бях такъв човек, който би го спрял за ново обяснение. Освен това още същия ден научих, че Фенимор Аткинс, въпреки моята формална забрана, беше молил още веднъж капитана за мен, но разбира се, безрезултатно. Това беше вече „решено“, както казал капитанът, а в същото време боцманът беше на съвсем друго мнение.

В разговора си със съдържателя на „Зеления корморан“ той твърде авторитетно заяви на Фенимор Аткинс, че „играта не може да се счита за съвсем загубена“.

— Твърде възможно е — твърдеше той, — капитанът да не е казал още последната си дума!

Вечерта на 14-и август, към седем и половина часа, когато нощта покриваше вече островите, аз скитах след вечеря по пристанището откъм северната страна на залива. Времето беше сухо, звездите светеха, въздухът беше студен, мразът щипеше лицето. При такива условия разходката, разбира се, не можеше да продължи много.