Жул Верн: Леденият сфинкс

— Не сте ли говорил с него?

— Напротив… — отговори моят хазяин с глас, в който не се долавяше предишната самоувереност.

— Вие му казахте, че един ваш познат желае да замине оттук на „Халбран“?

— Да.

— И какво отговори той?

— Той отговори съвсем не така, както би ми се искало на мен и на вас, мистър Джорлинг…

— Отказа ли?

— Почти, ако може да се счита за отказ отговорът: „Аткинс, моят бриг не е предназначен за пасажери. Аз не съм приемал до сега и не смятам да приемам нито сега, нито в бъдеще.“

Спах лошо. Събудих се и все продължавах да се ядосвам на капитан Лен Гай. Така разчитах да напусна Кергелените щом „Халбран“ вдигне платна и излезе от Кристмас Харбър. Мистър Аткинс постоянно ми хвалеше мореходните качества на този кораб, който винаги пръв пристигаше в Кристмас Харбър. Аз броях не само дните, но дори и часовете, оставащи до заминаването ми и насън, и наяве се виждах на палубата на брига, който излизаше в открито море. Моят хазяин така настойчиво ме уверяваше, че капитан Лен Гай непременно щял да се съгласи да ме приеме. И изведнъж какво излизаше?

Отказът на капитана не само ме огорчи, но дори ме доведе до силна ярост. Цял горях от негодувание. Нервите ми бяха крайно напрегнати. Пред мен се изпречи препятствие, което въпреки желанието си не можех да преодолея.

Цяла нощ се мятах като в треска и започнах да се успокоявам едва на разсъмване. Реших да се обясня с капитана относно неговото странно предубеждение. Може би нищо нямаше да си помогна с това, но поне щях да му кажа всичко, което ми тежеше на сърцето.

Излязох от стаята си към осем часа. Времето беше отвратително — кучешко, както казват французите. Валеше дъжд, примесен със сняг, и духаше пронизителен вятър от запад. Надвисналите облаци в хаотичен безпорядък се носеха по небето. Немислимо беше капитан Лен Грей да слезе на брега, където би се измокрил до кости.

На пристанището нямаше жива душа. Няколко рибарски лодки бяха излезли още преди бурята и вероятно се бяха скрили в някои заливчета, където не биха могли да ги настигнат връхлитащите вълни. Минаваше ми през ума да се опитам сам да отида на „Халбран“, но за това трябваше да поискам от там лодка, а боцманът, дори да ме познаеше, навярно нямаше да посмее да ми изпрати лодка без знанието на капитана.

„Впрочем — мислех си аз, — на палубата на брига капитанът е у дома си, а това, което смятам да му кажа, ако продължава да отказва да ме приеме, трябва да му го кажа на друго място, на неутрална почва. По-добре ще бъде да го следя от прозореца на стаята си, и щом се отдели лодка от «Халбран» и видя капитана на брега… тогава вече той няма да може да се скрие от мен, без да ми обясни своето странно поведение.“

Върнах се в „Зеления корморан“ и веднага застанах на пост до силно изпотения прозорец, който предварително избърсах добре със суха кърпа.

Така минаха два часа. През това време, както често се случва на Кергелените, вятърът рязко се обърна в друга посока и бурята утихна и се успокои, само в моите гърди все още бушуваше ураган.

Към единадесет часа вятърът съвсем разпръсна облаците, които лазеха почти над земята, и бурята отиде да върлува от другата страна на хълмовете.

Аз отворих прозореца.

В тази минута на „Халбран“ се готвеха да спуснат лодка. В нея отначало скочи един матрос и седна при греблата, а след това се показа още един човек, който седна в задната част. Лодката се приближи до пристанището и човекът, който седеше отзад, скочи на брега. Това беше капитан Лен Гай.

За няколко секунди бях вече вън от хана и се спрях пред капитана, който въпреки всичкото си старание, не можа да избегне срещата с мене.

— Сър… — казах му аз със сух и хладен тон — хладен като вятъра, който в тази минута започна да духа от изток.

Капитан Лен Гай внимателно ме погледна и аз бях поразен от тъжния израз на неговите черни като въглен очи. След това той тихо, почти шепнешком, ме попита:

— Вие сте чужденец?

— Чужденец на Кергелените… да! — отговорих аз.

— Англичанин ли сте?

— Не, американец. Той леко се поклони.

— Сър — продължих аз, — зная, че моят хазяин, стопанинът на „Зеления корморан“ ви е съобщил молбата ми и мен ми се струва, че тя заслужава вашето непредубедено обсъждане.

— Вие желаете да си заминете от тук с моя бриг? — попита капитанът.

— Да.

— За съжаление, сър, не мога да изпълня желанието ви.

— Мога ли да зная защо?

— Защото нямам обичай да вземам пътници на кораба си — това е първата причина.