Жул Верн: Леденият сфинкс

— Е, тогава, боцман, това е всичко, което ми е нужно, и щом вие ми предлагате услугите си, убедете капитан Лен Гай да ме приеме като пасажер.

— Считайте, че това вече е направено!

— Чудесно, Хърлихърли, няма да се разкайвате.

— Е, мистър Джорлинг — отговори началникът на екипажа, като тръсна глава, сякаш току-що бе излязъл от водата, — никога още не ми се е случвало да се разкайвам за това, което съм правил, и съм уверен, че днес, като ви правя услуга, също няма да се разкайвам. А сега, ако позволите, ще се сбогувам с вас, даже без да чакам връщането на приятеля Аткинс, и отивам право на брига.

Като изпи на една глътка последната чаша уиски — в един момент дори ми се стори, че чашата ще изчезне заедно с питието — Хърлихърли ми изпрати покровителствена усмивка. После, клатушкайки дебелото си тяло върху кривите крака, той излезе от ханчето.

Аз останах сам на масата, потънал в доста противоречиви размишления. Кой беше всъщност този капитан Лен Гай? Мистър Аткинс ми го описваше като добър моряк и честен човек. Че той наистина беше такъв, аз нямах основание да се съмнявам, но във всеки случай трябва да беше голям особняк, доколкото можех да съдя по това, което ми разказа за него боцманът.

След един час срещнах на пристанището Фенимор Аткинс и му предадох своя разговор с боцмана.

— Ах, този дявол Хърлихърли — извика той, — все си е същият! Ако му вярва човек, то капитан Лен Гай не може една крачка да направи, без да се посъветва с него! Знаете ли, мистър Джорлинг, този боцман е голям чудак, не е лош и не е глупав, но умее да си изпроси долари и гвинеи като никой друг! Ако попаднете в лапите му, пазете кесията си здраво завързана!

— Благодаря за съвета, Аткинс! Сега ми кажете следното: вие сте се видял с капитан Лен Гай и може би даже сте говорили за…

— Не още, мистър Джорлинг. Има още много време за това. Нали „Халбран“ пристигна едва днес и още не е успял да се обърне около котвата си през време на прилива…

— Така е, но… нали разбирате… аз бих искал колкото е възможно по-скоро да се успокоя в това отношение.

— Бъдете спокоен!

— Буквално нямам търпение да науча, как ще се реши съдбата ми.

— Е, няма от какво да се плашите, мистър Джорлинг! Работата сама ще се нареди. Потърпете малко, доверете се на мен. Аз ще уредя вашето заминаване!

Всичко това, всъщност бяха само думи — боцманът от една страна, мистър Аткинс от друга! Ето защо, въпреки всички техни обещания, аз реших да се обърна направо към капитан Лен Гай, колкото и недостъпен да беше, и да поговоря с него както трябва, щом го срещнех сам.

Такъв случай ми се предостави чак на другия ден. До това време скитах по пристанището, разглеждах брига, или шхуната, която Аткинс наричаше кораб със забележителна конструкция и безспорно много здрав, а последното е почти най-важно при плаването в тези морета, където ледените късове достигат понякога до петдесетия паралел.

Като наближих капитан Лен Гай, веднага забелязах, че тази среща му беше много неприятна.

В минутата, когато се готвех да го заговоря, при него дойде лейтенантът. Капитанът се възползва от случая, за да се отдалечи, направи знак на офицера да го последва и в миг се скри зад крайбрежните скали.

„Дявол да го вземе — си помислих. — Започва да ми се струва, че мъчно ще постигне целта си! Но това всъщност само отлага работата. Утре сутринта ще отида на «Халбран»! Ще не ще, капитан Лен Гай ще трябва да ме изслуша и да ми отговори: да или не!“

Впрочем, твърде възможно беше към обяд капитан Лен Гай да дойдеше в „Зеления корморан“, където обикновено моряците обядваха и вечеряха по време на престоя си. Но трябваше да се разочаровам.

Нито капитан Лен Гай, нито някой друг от началстващите лица почете с присъствието си „Зеления корморан“. Аз трябваше да вечерям сам, както правех вече цели два месеца, понеже мистър Аткинс обикновено нямаше посетители през ненавигационния сезон.

Към края на вечерята, около седем и половина часа, стана вече съвсем тъмно. Излязох от гостилницата и тръгнах да се разхождам по пристанището. То беше пусто. Прозорците на ханчето пръскаха малко светлина. От целия екипаж на „Халбран“ на брега нямаше нито един човек. Прекарах на пристанището до девет часа. След това се върнах в хана, където намерих Фенимор Аткинс, който пушеше луличката си пред вратата.

— Аткинс — казах му аз, — както изглежда, капитан Лен Гай никак не обича да посещава вашето заведение?

— Той идва понякога в неделя, а днес е събота, мистър Джорлинг.