Маргарет Вайс - Дракони на зимната нощ

Лорана остана до прозореца, макар че отвън нямаше нищо за гледане — тълпата се беше разотишла, а стражите, уморени от броденето нагоре-надолу, бяха потърсили малко топлина във входовете на сградите. Чуваше само приглушения разговор на Тика и Карамон, които се смееха на нещо свое. Лорана ги погледна. Воинът тихичко разказваше за някаква битка, а Тика го слушаше внимателно с обожаващ поглед. Младото момиче все още не се справяше особено добре с меча, но за сметка на това размахваше щита изкусно. Вече носеше доспехите си като втори дрехи и непрекъснато ги обновяваше с разни бойни трофеи. Докато разговаряше с нея, лицето на Карамон винаги се отпускаше и ставаше ведро. Те не се докосваха — възпираше ги странният поглед на магьосника, но стояха близо един до друг.

Лорана въздъхна и се обърна. Чувстваше се ужасно самотна. Освен това думите на Райстлин я бяха изплашили до смърт.

Магьосникът също въздъхна, но не от самота, а от раздразнение. Затвори книгата със заклинанията и застана под оскъдните слънчеви лъчи, които проникваха през прозореца. Трябваше да чете книгата всеки ден, защото магическите думи непрекъснато се размиваха и изгасваха като искри на вятъра. След всяко заклинание физическата и психическата му сила намаляваха, докато накрая той се изтощаваше до такава степен, че почивката ставаше жизненонеобходима.

Откакто спътниците бяха напуснали Солас, силата и могъществото на Райстлин растяха непрекъснато. Беше усвоил и някои заклинания от Физбан, отвеяният магьосник, загинал в Пакс Таркас. Колкото повече нарастваше могъществото му, толкова по-голяма ставаше неприязънта на останалите. Разбира се, никой нямаше и една основателна причина да не му вярва — всъщност много пъти беше спасявал живота им. Но около него витаеше нещо зловещо — тайно, безмълвно, недоизказано и неясно, като затворена мидена черупка. Райстлин поглади замислено корицата на тъмновиолетовата магическа книга, с която се бе сдобил в Ксак Тсарот, и погледна през прозореца. Златните му очи проблеснаха със студена светлина.

Лорана не обичаше да разговаря с него, но искаше да разбере какво означаваха думите му.

— Какво виждаш, когато гледаш надалеч? — попита го тя и седна до него. Обзе я странна слабост.

— Какво виждам ли? — повтори той. Гласът му беше изпълнен с искрена болка, а не с обичайната язвителност. — Виждам времето, което руши всичко. Човешката плът вехне и се разпада пред очите ми. Цветята се разпукват и умират в същия миг. Зелените листа падат на земята и дърветата остават завинаги голи. В моите очи винаги е зима и винаги е нощ.

— И… това са ти сторили в Кулите на Висшата Магия? — Лорана беше шокирана. — Защо? С каква цел?

Райстлин се усмихна с една от редките си и криви усмивки.

— За да ми напомня, че съм смъртен и да ме научи на състрадание. — Гласът му притихна. — На младини бях горд и арогантен. Най-младият, който щеше да премине през Изпитанието. Исках да им покажа на всички! — Крехката му ръка се сви в юмрук. — О, показах им и още как! Но те съсипаха тялото ми и изсмукаха съзнанието ми, докато накрая… — Той изведнъж млъкна и погледна Карамон.

— Какво? — попита Лорана, едновременно ужасена и очарована.

— Нищо. Забранено ми е да говоря за това. Ръцете му се разтрепериха. Челото му се ороси от пот, а дъхът му секна и той се разкашля. Лорана се изчерви, защото се почувства виновна и прехапа долната си устна.

— Аз… извинявай, че ти причиних болка. — Тя сведе глава и косата й скри лицето й — навик от детските години. Райстлин се наведе към нея почти несъзнателно и докосна с трепереща ръка великолепната й коса, която сякаш живееше собствен живот. Но тогава видя собствената си умираща плът, отдръпна се бързо и се сгуши на стола с горчива усмивка. Лорана нямаше представа, че когато я гледаше, Райстлин виждаше единствената красота в живота си. Млада, според елфските стандарти, тя оставаше недокосната от смъртта и старостта, дори в изкривеното зрение на магьосника.

Тя усети само, че той се бе навел за малко към нея.

Изпита необходимост да стане и да се отдалечи, но нещо я привличаше към него. Освен това още не беше отговорил на въпроса й.

— Аз… исках да кажа… можеш ли да виждаш бъдещето? Танис ми разказа за майка ти. — Тя е била — как се казваше — ясновидка? А и той винаги се съветва с теб… Райстлин я изгледа замислено.

— Съветва се с мен не защото виждам бъдещето, а защото мога да мисля, нещо, на което повечето в тази стая не са способни.