Маргарет Вайс - Дракони на зимната нощ

В този миг Стърм чу ясния и чист звън на тромпет. Студеният като вечно заснежените планини в родината му звук прониза сърцето му и се издигна над тъмата, смъртта и отчаянието, които го заобикаляха.

Рицарят отговори с яростен боен вик и вдигна меча си, за да посрещне врага. Драконът се спусна към него.

Тромпетът отново засвири и Стърм му отвърна, но този път гласът му изневери, защото изведнъж разпозна звука му. Сънят!

Той стисна меча в изпотената си ръка. Драконът кръжеше над главата му, а Господарят му беше насочил копието си право към него.

Стомахът му се сви от страх, кожата му изстина. Тромпетът отново прозвуча. В съня му също бе прозвучал три пъти и на третия път Стърм беше паднал. Драконовият страх го обземаше.

Съзнанието отчаяно му крещеше да бяга. Имаше ли смисъл да жертва живота си за неща, които отдавна бяха изчезнали — идеалите, мечтите, надеждата… Всичко, в което бе вярвал, целият му живот беше безсмислен. Но ако побегне, драконите щяха да се спуснат в двора и рицарите, които със сигурност още не се бяха подготвили, щяха да умрат. Кулата щеше да падне. Ами Лорана, Флинт, Тас… Не! Стърм разтърси глава. Поне в смъртта му трябваше да има някакъв смисъл. Щеше да умре с Кодекса, защото само в него все още вярваше.

Той вдигна меча си, за да поздрави врага и за негово учудване той му отвърна по същия начин. След това драконът пикира, раззинал паст, с явното намерение да го убие с острите си като ножове зъби. Стърм замахна яростно с меча и драконът се принуди да се издигне, за да избегне удара.

Стърм се обърна на изток. Слънцето го заслепи и виждаше дракона само като тъмна сянка. Чудовището се спусна към двора и обърна посоката на полета си — явно щеше да го атакува отзад. Ездачите на другите два дракона се отдръпнаха и зачакаха, готови всеки момент да се притекат на помощ на командира си.

В един миг небето бе чисто и ясно, в следващия драконът се показа изпод крепостната стена с рев, който спука тъпанчетата на Стърм и прониза болезнено главата му. Дъхът от раззинатата паст едва не го събори. Рицарят се олюля, но успя да се задържи на крака и да замахне с меча. Древното острие разсече лявата му ноздра и във въздуха полетяха пръски черна кръв.

Но тази кръв му струва скъпо.

Драконовият Господар вдигна копието, замахна и го заби с всичка сила. Острието прониза бронята, плътта и костите.

Слънцето над Стърм угасна.

Рицарите заеха местата си в Кулата така, както им бе наредила Лорана. Отначало не й вярваха, но когато им обясни плана си, в погледите им просветна надежда.

Дворът беше празен. Лорана знаеше, че трябва да отиде при Тас и да се подготви за драконовото кълбо, но не искаше да изостави малката фигура горе на стената.

Тогава видя силуетите на драконите, очертани на фона на изгряващото слънце. Проблеснаха меч и копие и светът застина. Времето потече бавно като в сън.

Мечът проля кръв. Драконът изрева. Копието остана насочено сякаш цяла вечност.

После полетя бавно и се заби в рицаря. Мечът на Стърм падна върху каменните плочи на двора и за Лорана бе единственият движещ се предмет в застиналия свят. Драконовият господар извади копието си и тялото на Стърм рухна върху стената. Драконът изрева бясно и от ранената синя паст изригна огън, който помете Кулата на Висшите Клерикали и камъните се разлетяха. Другите два дракона се спуснаха към двора на крепостта и мечът на Стърм отскочи със звън.

Времето възстанови своя ход.

Земята потрепери, разхвърчаха се камъни и пръст. Въздухът се изпълни с дим и прах, но Лорана не можеше да помръдне.

Имаше чувството, че ако се раздвижи, целият този ужас щеше да стане реален. Някакъв глас й нашепваше, че ако остане съвършено неподвижна, всичко това ще е само сън. Но само на няколко метра от нея лежеше мечът на Стърм, а Драконовият Господар размахваше копието си и призоваваше войската, която чакаше в полето. Лорана чу бойните им рогове и си представи как маршируват по заснежената равнина.

Земята под краката й отново потрепери. Тя постоя нерешително още миг, сбогува се мълчаливо с рицаря и затича към Кулата. Спря само за да вдигне меча му и да го размаха заплашително над главата си.

— Солиаси Арат!! — изкрещя тя и предизвикателството й отекна сред грохота и ревовете на драконите.

Ездачите на драконите се изсмяха, обсипаха я с гнусни предизвикателства и се спуснаха към нея.

Лорана затича към огромните решетки. Чуваше дишането на драконите зад себе си и плющенето на крилете им. Чу и заповедите на Драконовия Господар, който нареди на чудовището да спре, преди да влезе в Кулата. Много добре, усмихна се мрачно тя.