Маргарет Вайс - Дракони на зимната нощ

Небето на запад изсветля и предизвести изгрева. Воят на вражеските рогове пробуди дълбоко спящите рицари. Те грабнаха оръжията си и се подредиха до стените.

Войските бяха оставили огньовете да догарят в очакване на утрото. Откъм вражеския лагер се дочуваха първите шумове на разбуждащите се наемници. Рицарите зачакаха, но изведнъж се спогледаха невярващо — драконовите войски отстъпваха! Въпреки че едва се виждаха в здрача, черната вълна се отдръпваше бавно, но съвсем явно. Стърм наблюдаваше озадачено сцената.

Войските се връщаха назад, въпреки че още бяха наблизо.

Усещаше ги. Някои от по-младите рицари нададоха радостни възгласи.

— Тихо! — извика рицарят. Радостните крясъци опъваха още повече и без това напрегнатите му нерви. Лорана се приближи до него и го погледна учудено. Лицето му беше сиво и уморено, а юмруците му се свиваха и разпускаха нервно. Той присви очи и се загледа на изток. Тя долови онова, което той усещаше, и по тялото й бавно запълзяха студените пипала на страха.

— Дали не е онова, от което се страхувахме най-много?

— Моли се да не е! — отвърна той едва чуто.

Минутите минаваха, но нищо не се случваше, Флинт се качи на един огромен камък, за да вижда какво става отвъд стената.

Тас се събуди и се прозя.

— Кога е закуската? — попита весело той, но никой не му обърна внимание.

Гледаха и чакаха.

Страх обзе и рицарите. Те се смълчаха и се подредиха покрай стените, вперили поглед на изток, без сами да знаят защо.

— Какво става? — прошепна Тас и се покатери до Флинт. — Какво гледаме? — сръга той Флинт.

— Нищо — изръмжа джуджето.

— Тогава защо… — Кендерът за малко да се задави. — Стърм…

— Какво видя? — разтревожи се рицарят.

Тас продължи да се взира. Останалите проследиха погледа му, но тяхното зрение не можеше да се сравнява с неговото. — Дракони… Сини дракони.

— И аз така си помислих — изрече тихо Стърм. — Драконовият страх. Ето защо изтеглиха войската. Хората-наемници нямаше да издържат. Колко са драконите?

— Три — обади се Лорана. — Вече и аз ги виждам.

— Три… — повтори рицарят с кух и безизразен глас.

— Стърм, искам да ти кажа нещо. — Тя го дръпна настрани. — Аз… ние… мислехме да не казваме на никого, предполагахме, че няма значение, но вече не е така. Таселхоф и аз знаем как да използваме драконовото кълбо!

— Какво драконово кълбо? — Стърм почти не я слушаше.

— Тукашното кълбо! Онова под кулата, точно в самия й център. Тас ми го показа. Към него водят три огромни коридора и… и… — Изведнъж в съзнанието й изникна яркият образ на дракони, които минаваха през каменни стени, точно както го беше видяла в съня си…

— Стърм! — изкрещя тя и го разтърси. — Знам как работи кълбото! Знам как да убия драконите! Само ако имахме време…

Той я сграбчи за рамото. Познаваха се отдавна, но никога не я бе виждал толкова красива. Бледото й от изтощение лице сияеше от въодушевление.

— Казвай бързо! — заповяда той.

Лорана му обясни. Думите й се подреждаха като краски на картина, която ставаше все по-ясна и по-ясна, Флинт и Тас надничаха зад гърба на Стърм — единият невярващо, а другият — смаяно.

— Кой ще използва кълбото? — попита бавно Стърм.

— Аз!

— Лорана! — извика Тас. — Физбан каза…

— Млъквай, Тас! — процеди тя през зъби. — Стърм, моля те! То е единствената ни надежда. Имаме драконови копия… и драконово кълбо!

Рицарят погледна първо нея, след това — драконите, които приближаваха от изток.

— Добре, Флинт, двамата с Тас съберете хората в средата на двора. По-бързо!

Таселхоф хвърли един последен тревожен поглед към Лорана и скочи от скалата, където се бяха покачили с Флинт. Джуджето го последва малко по-бавно с мрачна и умислена физиономия. След като слезе от камъка, отиде до Стърм и го погледна в очите.

„Трябваше ли да го правиш?“ — попита го безмълвно то.

Стърм кимна, погледна Лорана и се усмихна тъжно.

— Ще й кажа — продума тихо. — Грижи се за кендера. До скоро, приятелю.

Флинт преглътна и поклати побелялата си глава. След това сръга Тас в гърба.

— Хайде, размърдай се!

Таселхоф се обърна, изгледа го учудено, но после сви рамене и затича по бойниците, радостно крещейки нещо на слисаните рицари.

Лорана се усмихна.

— Ела и ти, Стърм! — Тя го задърпа за ръката като дете, което иска да покаже новата си играчка. — Ако искаш, аз ще обясня на хората ти, а ти ще ги разставиш по местата им…

— Вече ти командваш.

— Какво? — Тя спря и страхът толкова бързо измести надеждата, че чак я заболя.