Маргарет Вайс - Дракони на зимната нощ

„Защо съм различен?“ — зачуди се Стърм, но знаеше отговора — заради джуджето, заради кендера, заради магьосника, заради полуелфа… Те го бяха научили да гледа на света с други очи — полегати бадемови очи, малки очи, дори очи със зеници като пясъчен часовник. Рицарите като Дерек виждаха света в черно и бяло, а Стърм го беше видял във всичките му ярки цветове и в цялата му равнодушна сивота.

— Време е — обърна се той към Флинт.

Двамата слязоха от наблюдателницата точно в момента, когато първите отровни стрели полетяха към крепостта. Слънцето изгря. Драконовите войски нападнаха Кулата на Върховните Клерикали с крясъци, пронизителен вой на рогове и звън на щитове и мечове.

До вечерта знамето все още се развяваше. Кулата бе устояла на нападението, но половината й защитници бяха мъртви. На живите не им бе останало време да затворят очите им и да скръстят застиналите в агония ръце. Просто се опитваха да оцелеят.

Най-накрая нощта се спусна и донесе покой. Драконовите войски се оттеглиха до следващото утро.

Стърм крачеше по бойниците. Тялото го болеше от умора, но когато се опиташе да поседне и да отпусне схванатите си мускули, мозъкът му пламваше и той продължаваше да върви нагоре и надолу, напред и назад с бавни и отмерени крачки. Дори не осъзнаваше, че звукът от равномерните му стъпки прогонва ужасите на отминалия ден от мислите на подчинените му.

Равномерният звън на шпорите му успокояваше всички, но не и него. Мислите му бяха мрачни и объркани. Поражение, безславна смърт, позор, откъслечни спомени за съня, образът на собственото му мъртво тяло, пронизано от оръжията на гнусните същества там отвън. Щеше ли в края на краищата да се сбъдне този сън, или ще се провали, победен от страха? Дали и Кодексът ще изгуби значението си, както се бе случило с Мярата?

Стъпка… стъпка… стъпка… стъпка…

„Престани! — заповяда си гневно Стърм. — Скоро ще полудееш като нещастния Дерек.“ Той се извърна рязко и едва не се сблъска с Лорана. Очите му срещнаха лъчистия й поглед, който разсея донякъде мрачните му мисли. Докато на света съществува такава красота, ще съществува и надеждата. Той й се усмихна и тя му отвърна с усмивка — малко пресилена, — която заличи бръчките от тревога и изтощение на лицето й. — Иди да си починеш. Изглеждаш много уморена.

— Опитах да поспя поне малко, но сънувах ужасни сънища — ръце заключени в кристал, и огромни дракони, които връхлитаха през каменни стени. — Тя поклати глава и се свлече на завет в ъгъла.

Погледът на Стърм попадна върху Тас, които спеше свит на кълбо в същия ъгъл, и се усмихна. Нищо не беше в състояние да обезпокои кендера. Той бе прекарал наистина славен ден, който щеше да запомни завинаги.

— Досега не съм попадал под обсада — беше споделил Тас на Флинт секунди преди бойната брадва на джуджето да посече един таласъм.

— Много добре знаеш, че ще умрем — изръмжа джуджето и избърса кръвта от острието на оръжието си.

— Ти каза същото и когато попаднахме на онзи черен дракон в Ксак Тсарот, след това го каза и в Торбардин, а после и в лодката…

— Този път наистина ще умрем! — изрева Флинт. — Дори ако трябва да те убия със собствените си ръце!

Но не умряха — поне не днес. „Винаги съществува и утре“, помисли си Стърм и погледна джуджето, което се беше подпряло на каменната стена и дялкаше парче дърво. То вдигна глава.

— Кога продължаваме?

Стърм въздъхна и погледна на запад.

— След няколко часа.

— Ще удържим ли? — Гласът му бе спокоен, а ръката, с която дялкаше дървото — твърда и уверена.

— Трябва. Тази нощ вестителят ще стигне до Палантас, но дори да се раздвижат веднага, все пак имат поне два дни, докато стигнат дотук.

— Ако се раздвижат веднага! — изсумтя Флинт.

— Знам… — въздъхна тежко Стърм. — Ти трябва да се махнеш оттук — обърна се той към Лорана. — Иди в Палантас и се опитай да ги убедиш, че сме в опасност.

— Това е работа на твоя вестител. Ако той не успее, не виждам как аз ще ги затрогна.

— Лорана…

— Значи вече не съм ви нужна?

— Естествено, че си нужна! — Несломимият й дух, смелостта и майсторската й стрелба бяха поразили всички през изминалия ден.

— Тогава оставам! — Тя придърпа постелките си и след няколко минути дишането й стана равномерно като това на свития на топка кендер.

Стърм поклати глава и опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. Погледът му срещна този на Флинт. Джуджето въздъхна и отново се зае с парчето дърво. И двамата си мислеха едно и също, но никой не го изрече на глас — ако драконяните превземат Кулата, смъртта им щеше да е мъчителна, но тази на Лорана ще е истински кошмар.