Маргарет Вайс - Дракони на зимната нощ

Денят преваляше. Лорана крачеше нервно из тъмната си стая, а кендерът я наблюдаваше. Свещите пращяха и премигваха в отвратителния въздух. Тя погледна през прозореца и видя Стърм и Флинт, осветени от призрачната светлина на факлите. Един слуга й донесе парче сух хляб и малко сушено месо, дажбата й за деня, и тя осъзна, че бе едва средата на следобеда. Изведнъж някакво раздвижване по бойниците привлече погледа й — до Стърм се беше приближил мъж в кожени доспехи, опръскани с кал. „Вестител“ — помисли тя и побърза да облече бронята си.

— Идваш ли? — обърна се към кендера и внезапно си помисли, че днес той бе необичайно тих. — Дошъл е вестител от Палантас!

— Хубаво — отвърна безучастно Тас.

Тя се намръщи и изрази надеждата си, че състоянието му не се дължи на слабост от глад, но той поклати глава.

— Добре съм. Всичко е от този гаден въздух. Лорана го остави и се втурна по стълбите.

— Какво става? — попита тя Стърм, който надничаше над стените в отчаяни опити да съзре нещо от бойното поле. — Видях вестителя…

— А, да. Добри новини, ако може така да се каже. Пътят до Палантас е отворен. Снегът се е стопил достатъчно, за да се преминава спокойно… — Той изведнъж млъкна и си пое дълбоко въздух. — Искам много бързо да се приготвиш и да се върнеш с него.

Лорана очакваше нещо подобно и беше готова с отговора, но точно сега, когато настъпи моментът да каже какво мисли, не можеше да го стори. От мръсния въздух устата й пресъхна, а езикът й надебеля. Не, не беше това и нямаше смисъл да се самозаблуждава. Беше я страх. Искаше да се върне в Палантас! Искаше да се махне от това място, където във всяка сянка се спотайваше смъртта. Тя стисна дланта си в юмрук и удари камъка, за да събере смелост.

— Оставам, Стърм! Знам какво ще кажеш, но първо ме изслушай. Тук ще са ви нужни колкото се може повече умели бойци. Знаеш, че съм ти необходима.

Рицарят кимна. Едва ли някой стреляше с лък по-точно от нея. Освен това владееше добре и меча. Беше проявила уменията си в битки, нещо, което не можеше да се каже за всички негови подчинени, но въпреки това възнамеряваше да я отпрати на всяка цена.

— Също така съм единствената, която умее да борави с драконовите копия…

— И Флинт умее — прекъсна я полугласно Стърм.

Лорана впери поглед в джуджето. Озовало се между две личности, които обичаше и уважаваше, то се изчерви и се прокашля.

— Това е така, но, ами аз… ами да си призная… ъъ… абе наистина съм малко нисък.

— Да, но наоколо няма жив дракон — побърза да отвърне Стърм на триумфалния поглед на Лорана. — Съгледвачите ни донасят, че те са на юг и се опитват да задържат Телгаард.

— Но ще дойдат, нали?

Той се размърда притеснено.

— Може и да не дойдат.

— Лъжите не ти се удават никак, така че по-добре не започвай точно сега. Оставам. Точно така щеше да постъпи и Танис… — По дяволите, Лорана! Ти не можеш да заместиш Танис и аз не мога! Него го няма! Време е да се примирим с това! — Рицарят им обърна рязко гръб. — Няма го!

Флинт въздъхна и я погледна съчувствено. Никой не забеляза Таселхоф, който се беше свил унило в ъгъла. Лорана сложи ръка на рамото на Стърм.

— Знам, че не мога да бъда онова, което Танис е бил за теб, и никога няма да бъда, но искам да направя всичко възможно да ти помогна. Това имах предвид. Не е нужно да се отнасяш с мен по-различно, отколкото с рицарите си…

— Знам, Лорана. — Той хвана ръката й в своята. — Извинявай, че ти се развиках, но, от друга страна прекрасно знаеш защо искам да се върнеш в Палантас. Ако ти се случи нещо, Танис никога няма да ми прости.

— Ще ти прости. И ще разбере. Веднъж той ми каза, че в живота настъпва момент, когато трябва да рискуваш живота си за нещо, което е по-голямо дори от самия живот. Не разбираш ли. Ако се скрия на някое безопасно място и изоставя приятелите си, той ще каже, че ме разбира, но дълбоко в себе си ще бъде против, защото никога не би постъпил така. И освен това — тя се усмихна, — дори Танис да не съществуваше, пак нямаше да изоставя приятелите си.

Стърм я погледна в очите и проумя, че няма я разубеди. Той я прегърна с едната си ръка, а с другата прегърна джуджето.

Таселхоф избухна в сълзи и се присъедини към тях. Те го погледнаха учудено.

— Какво има, Тас?

— Аз съм виновен за всичко! Нали го счупих! Това ли ми е проклятието — да бродя по света и да ги чупя? — бърбореше несвързано кендерът.

— Успокой се — разтърси го Стърм за раменете. — За какво говориш?

— Намерих още едно — изхлипа Тас. — Там долу, в голямата зала.