Маргарет Вайс - Дракони на зимната нощ

— Стърм, имаш още малко време да размислиш — опита се да го убеди лорд Алфред, докато рицарят му помагаше да се качи на коня си. — Дерек е прав. Драконовите армии нямат нашите военни умения. Много е възможно да ги пометем само с един удар.

— Моля се да сте прав, милорд — отвърна непреклонно Стърм.

— Но той ще те изправи пред съда и ще те екзекутират! И този път Гюнтар няма да може да те защити!

— Ще приема екзекуцията с удоволствие, милорд, стига да не се случи това, от което се страхувам.

— По дяволите, човече! А ако изгубим, ти какво ще правиш тук? С тези хора не можеш да удържиш войската им! Дори да отворят пътищата, пак няма да дочакаш подкрепленията от Палантас!

— Поне ще им дадем време да евакуират цивилното население, ако…

Лолд Дерек Краунгард застана с кона си в строя. Погледна към Стърм и очите му блеснаха през цепките на шлема. Той вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Стърм Брайтблейд, според Мярата сега и тук те обвинявам в подривна дейност и…

— Мярата да върви в Бездната! — Чашата на търпението му преля — Докъде ни докара тази Мяра? Разединени, алчни за власт, луди! Даже собственият ни народ предпочита да си има работа с войските на врага! Мярата се провали!

В двора се възцари гробна тишина, нарушавана единствено от риенето на копита и от подрънкването на броните.

— Моли се да умра, Брайтблейд, защото, кълна се в боговете, сам ще изпълня екзекуцията ти и ще ти прережа гърлото! — И без да каже дума повече, пришпори коня си и поведе колоната. — Отворете портите!

Утринното слънце се издигна над пушека и изгря в синьото небе. Вятърът духаше от север и развяваше гордия флаг на върха на Кулата. Блестяха брони, мечовете дрънчаха по щитовете, тромпетите свиреха. Мъжете се втурнаха да отворят солидните дървени порти.

Дерек вдигна високо меча си, извиси глас в боен поздрав към врага и препусна напред. Рицарите се присъединиха към звънкото предизвикателство и го последваха към бойното поле, на което преди много, много години Хума бе извоювал велика победа. Пешаците маршируваха и стъпките им се запечатваха върху каменния паваж. Лорд Алфред понечи да каже нещо на Стърм и младите рицари, които стояха и гледаха, но само поклати глава и също препусна.

Портите се затвориха след тях и тежкият железен лост падна. Рицарите изтичаха към бойниците, за да наблюдават битката. Стърм стоеше с безизразно лице в средата на двора и мълчеше.

Младият и красив командир, който предвождаше драконовата войска в отсъствието на Черната дама, тъкмо се събуждаше и си мислеше за закуската и за поредния скучен ден, когато един разузнавач нахълта в лагера с коня си. Командир Бакарис го изгледа отвратено. Мъжът бе преминал през лагера като вихрушка, събаряйки по пътя си таласъми и баки с храна. Драконяните подскачаха, заканваха се с юмруци и ругаеха, но той не им обръщаше внимание.

— Господарят! — извика и слезе от коня си точно пред входа на палатката. — Трябва да вляза при Господаря.

— Господарят не е тук — отвърна помощник-командирът.

— Аз го замествам — отсече Бакарис. — По каква работа идваш?

Мъжът се огледа бързо, защото не искаше да стане някоя грешка, но страховитата Черна дама и синият й дракон не се виждаха никъде. — Рицарите излязоха от крепостта!

— Какво? Сигурен ли си?

— Да! Видях ги. Стотици. На коне! Доспехи, мечове. И хиляда пешаци.

— Тя беше права! — Бакарис изруга възхитено. — Глупаците направиха грешката!

Той повика слугите и побърза да се върне в палатката си.

— Тревога! Повикайте капитаните за последен петминутен инструктаж! — Докато пристягаше доспехите си, ръцете му трепереха от вълнение. — И изпратете някой във Флотсам, за да съобщи на Господаря.

Слугите таласъми се разтичаха във всички посоки и не след дълго из лагера отекнаха бойните рогове. Командирът хвърли последен поглед към картата на масата и излезе, за да инструктира офицерите.

— Жалко. Докато й съобщят, битката сигурно ще е свършила, а тя искаше да присъства на превземането на Кулата на Върховните Клерикали. Но утре вечер сигурно ще спим в Палантас — тя и аз.

Слънцето се издигна. Рицарите стояха по бойниците и се взираха в равното поле, докато накрая ги заболяха очите. Виждаха само една черна маса, готова да погълне тънката сребриста линия, която напредваше уверено към нея.

Войските се срещнаха. Рицарите напрегнаха очи, но изведнъж полето се покри със сивкава пелена, а във въздуха се разнесе неприятната миризма на горещо желязо. Мъглата ставаше все по-гъста, докато накрая почти скри слънцето. Вече не се виждаше нищо. Отначало звънът на оръжията и предсмъртните на умиращите се чуваха добре, но постепенно заглъхнаха и настъпи тишина.