Маргарет Вайс - Дракони на зимната нощ

— Нямаше да мога да го използвам втори път — прошепна тя по-скоро на себе си. — Едва не се предадох. Ръцете… — Тя се разтрепери и затвори очи. — Но тогава видях Стърм, застанал сам на стената. Ако се откажех, щях да обезсмисля смъртта му. Не можех да го предам. — Тя поклати глава и продължи да трепери. — Накарах кълбото да ми се подчини, но никога повече няма да мога!

— Стърм умря ли? — Гласът на кендера трепна. Лорана го погледна и погледът й се смекчи.

— Извинявай, Тас. Предполагах, че знаеш. Той… той загина в бой с Драконовия Господар.

— Беше ли… беше ли… — Той се задави.

— Да, стана бързо. Не страда много.

Тас наведе глава, но бързо я вдигна, когато поредният взрив разтърси останките на крепостта.

— Драконовите войски… — промълви Лорана и ръката й посегна към меча на Стърм, който висеше на тънката й талия. — Намери Флинт.

Лорана излезе на двора и премигна на ярката слънчева светлина, изненадана, че още е ден. Струваше й се, че са минали години, но слънцето едва се показваше над стената на двора.

Високата Кула на Висшите Клерикали вече не съществуваше в средата на двора се издигаше само купчина камъни. Входовете към драконовото кълбо стояха непокътнати, с изключение на онзи, през който бяха влезли драконите. Външната стена също стоеше на мястото си, макар и напукана и почерняла ла от огнения им дъх. Цареше тишина. В тунела зад гърба й отекваха предсмъртните писъци на втория дракон и яростните викове на рицарите, които го довършваха.

Какво беше станало с войската? Вече трябваше да са превзели стените. Лорана погледна трескаво към бойниците, очаквайки, че ужасните същества ще се изсипят оттам, и тогава видя блясъка на бронята и безформената маса отгоре на стената.

Стърм! Тя си спомни съня и кървавите ръце на драконяните, които разкъсваха тялото му.

Това нямаше да се случи! Лорана извади меча му, затича през двора и в същия миг осъзна, че старинното оръжие е твърде тежко за нея. Но какво да вземе? Тя се огледа трескаво. Драконовите копия! Пусна меча, взе едно от тях и заизкачва стълбите.

Когато стигна горе, замря в очакване да види черната вълна на войската. Но равнината беше пуста. Само няколко групички хора стояха и се озъртаха безцелно. Нямаше никаква представа какво означава това, а и беше твърде изтощена, за да мисли. Яростта я напусна и я налегна безкрайна умора и скръб. Тя отиде при тялото на Стърм, което лежеше в окървавения сняг, коленичи до него и отмахна разбърканата от вятъра коса, за да погледне още веднъж лицето на приятеля си. За пръв път видя в безжизнените му очи покой, какъвто досега не бе забелязвала.

— Спи, приятелю, и нека в съня ти няма дракони — промълви Лорана и докосна лицето му. Тогава видя някакъв ярък предмет в снега. Тя го вдигна, но заради кръвта, полепнала по него, не разбра какво представлява. Избърса го внимателно и загледа изумено бижуто. Но докато се чудеше как е попаднало тук, над главата й се спусна черна сянка. Тя чу плющенето на гигантските крила и дъха на огромното тяло, скочи и се обърна. На стената кацна син дракон и камъните се сринаха под хищните му нокти, докато опитваше да се закрепи. Студените очи на Господаря се втренчиха в нея иззад страшната маска.

Лорана отстъпи, обзета от драконовия страх, и копието се изплъзна от безчувствените й пръсти заедно с бижуто. Опита се да избяга, но се подхлъзна и падна точно до тялото на Стърм.

В съзнанието й отново и отново изникваше ужасният сън! Точно така беше умрял той, така щеше да умре и тя. Драконът се наведе над нея и светът се превърна в множество сини люспи.

Копието! Пръстите й заопипваха снега и накрая се сключиха около дървената дръжка. Тя понечи да се надигне и да го забие в шията на дракона, но един черен ботуш настъпи оръжието и едва не смаза ръката й. Лорана се втренчи в обувката, украсена с лъскави златни орнаменти, и си пое дълбоко въздух.

— Ако докоснеш тялото му, ще умреш — каза заплашително. — Дори драконът ти няма да те спаси. Този рицар беше мой приятел и няма да позволя неговият убиец да се гаври с тялото му.

— Нямам такова намерение — отвърна Драконовият Господар, наведе се бавно и затвори очите, вперени в слънцето. След това се изправи и отмести ботуша си от дръжката на копието. — Той беше и мой приятел. Разбрах го в момента, в който го убих.

— Не ти вярвам! Това е невъзможно!

Драконовият Господар свали рогатата маска и се усмихна чаровно.

— Сигурно си чувала за мен, Лораланталаса. Нали така ти беше името? — Лорана кимна отнесено и се изправи.