Маргарет Вайс - Дракони на зимната нощ

Тя затвори очи и по лицето й потекоха сълзи. Вече не скърбеше за Стърм, а за себе си, останала сама, след като най-благородният човек, който й вдъхваше смелост в този свят, я напусна, а също и затова, че трябваше да разкаже на Танис за смъртта на приятеля му.

Тя остави бавно копието върху олтара и коленичи. В отговор на молитвата й се извисиха гласовете на рицарите, които отправиха своя зов към великия древен бог Паладин.

Отвъд жестокото безчувствено небе, където са покоите ти вечни, където са рояците звезди, де стихва мечът…

Върни тоз мъж в прегръдката на Хума отвъд жестокото безчувствено небе.

Дари му воински покой и угаси искрата във очите му, далеч от облаците на войната, отвъд луните и звездите.

И нека сетният му дъх във люлката небесна приюти се, отвъд копнежите на алчността.

Единствен соколът ще помни смъртта!

И нека сянката му стигне теб — отвъд жестокото безчувствено небе.

Песента заглъхна и рицарите се приближиха мълчаливо, един по един, за да отдадат почит на мъртвите, коленичейки пред олтара, след което напуснаха Покоите на Паладин.

Лорана, Флинт и Таселхоф останаха до тялото на приятеля си с насълзени очи и се прегърнаха. Леденият вятър виеше в отвора на криптата, където Почетната стража ги чакаше да излязат, за да я запечата.

— Кхара беа Реоркс — продума Флинт на своя език и поясни:

— Приятелите се срещат при Реоркс. — Той порови в торбата си, извади една прекрасна дървена роза, която беше издялал сам, и я постави върху гърдите на Стърм до Звездата на Алхана.

— Довиждане, приятелю — продума Тас. — Аз нямам друг подарък освен този, но мисля, че ще му се зарадваш, стига да го разбереш. Но ти вече сигурно разбираш всичко, и то по-добре от мен. — Той сложи едно бяло перце в дланта на Стърм.

— Куисалан елевас — прошепна Лорана и повтори на общия: — Любовта ни е вечна.

— Хайде! — подкани я Флинт. — Всички се сбогуваха с него и сега трябва да го оставим. Реоркс го чака.

Далеч, далеч от скованата в ледове Соламния още една личност се сбогува със Стърм Брайтблейд.

През изминалите месеци в Силванести все още нямаше промяна. Въпреки че тялото на Лорак лежеше дълбоко в земята на обичната му родина, тя още помнеше страшния му сън. Във въздуха се носеше мирис на смърт и разложение, а дърветата продължаваха да се огъват и гърчат в агония. Уродливите зверове все още бродеха в гората, очаквайки края на жестокото си съществуване.

Алхана напразно се взираше от прозореца на стаята си в Кулата на звездите, очаквайки промяна. Тя бе решила да отиде при народа си в Южен Ергот, но грифоните, които се завърнаха след бягството на дракона, й донесоха страшната вест за войната между хората и елфите. Преди няколко месеца щеше да посрещне тази новина с безразличие, дори щеше да се зарадва, но сега, когато познаваше Танис и приятелите му, разбираше, че тя е плод на световното зло.

Осъзнаваше, че трябва да се върне при народа си и да предотврати тази лудост, но си каза, че времето не е подходящо за път. А истината бе, че се страхуваше да се изправи пред хората си и да им разкаже за поруганата земя и за обещанието, което даде на умиращия си баща — елфите да се върнат и да построят наново прекрасната си родина, след като помогнат на хората да победят Кралицата на мрака и нейните войски.