Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

Кармен де Ибара изпълни това, което се искаше от нея и изгаряща от неудържимото желание веднъж да стигне или поне да зърне брега, дълго греба, издирайки ръцете си с веслата.

Четиридесет или вероятно петдесет дни бе прекарала на борда на тази крехка лодка, чиито стени започваха вече застрашително да пропускат, принуждавайки я непрекъснато да изхвърля вода и все още й бе трудно да повярва, че — както Оберлус твърдеше — може би след два дни изтезанието ще свърши.

Всичко това й изглеждаше като сън, въпреки многобройните доказателства, които й бе дал той за способността си да се бори и да побеждава, но дълбоко в себе си тя беше убедена, че нещата стоят точно така, както казваше Игуаната и че там, откъм страната на носа, макар тя да не успяваше да го съзре, се намираше американският континент.

Възхищаваше се от Оберлус.

Вбесяваше я фактът, че не може да не се възхищава от мъжа, когото най-много мразеше и желаеше на света и който я отвращаваше и привличаше в същото време с една необяснима противоречивост; тази противоречивост, изглежда, направляваше всяко нейно действие и беше подбудител на всяко нейно чувство.

Какъвто и да бе външният му вид и колкото и зли да бяха постъпките му, ясно беше, че тя никога и никъде не бе срещала, нито вярваше, че ще срещне подобно същество, което носеше в едно и също тяло, при това уродливо, такава нищета и такова величие, едновременно.

Посъвзела се от кошмарите, предизвикани до голяма степен от жаждата и глада, чувствувайки се ободрена от мисълта, че най-накрая ще стигнат, тя посвети иасовете, докато гребеше бавно, на размисъл за спящия мъж, с когото се надяваше скоро да се раздели.

У него имаше нещо неописуемо, животинско и отвратително, което все пак я привличаше неудържимо; нещо повече от сексуалното удоволствие, което бе успял да й достави в определени моменти, или пък от неимоверното коварство, за което постоянно й даваше доказателства.

Може би това привличане се дължеше на злобата му и на една жестокост, извисяваща се много над самото зло, сякаш понякога Игуаната Оберлус не беше човешко същество като другите, за какъвто се представяше.

Обгорял от слънцето, с лице, покрито с гноясали рани, макар и заспал, в този момент той изглеждаше още по-страшен от обикновено и през очите на Ниня Кармен, грозотата му бе достигнала до такава крайност, че трябваше да се мери по критерии, съвсем различни от тези, които се прилагаха към останалите живи същества.

Видян през поглед, твърде чужд за общоприетите от човечеството критерии, Оберлус се оказваше, без съмнение, едно пленително същество, към което Ниня Кармен — вече Кармен де Ибара за всички и от много време — не можеше наистина да изясни чувствата си.

Той се събуди на обяд, уринира, взе спокойно веслата, провери пороката и започна отново да гребе, без да спира, освен за да хапне нещо привечер, а после поднови усилията си, безчувствен и мълчалив през остатъка на дългата нощ.

Когато слънцето се показа зад високите планини и освети с първите си полегати лъчи златистия пейзаж от бял пясък, пред очите ити се разстла голяма и еднообразна пустиня, простираща се от край до край на хоризонта, докъдето поглед стигаше.

Те я разгледаха.

— Привечер ще пипнем земята — обеща Игуаната.

— Какво ще правиш с мен? Той я погледна с безразличие.

— Ще те оставя да си вървиш… дойде най-накрая отговорът. — Ако тръгнеш на Север, все по брега, рано или късно ще срещнеш хора… — Настъпи пауза. — Може да вземеш част от парите и бижутата… Откраднати са и ти ще решиш дали ще разкажеш историята им или да я премълчиш завинаги… — Той сви рамене. — Не ме интересува какво ще правиш, защото тогава аз ще съм пресякъл вече планините и ще съм навлязъл в джунглата… Там никой няма да ме потърси…

— Винаги си ме учудвал.

— Не се опитвам да те учудя — отвърна. — Опитвам се единствено да запазя живота си, а и повече нямам желание да убивам, въпреки че ти вече не означаваш нищо за мен и предпочитам да продължа да живея сам, вместо да получа от една жена това, което получих от теб… — Той поклати глава. — Не желая да се изправям повече, пред дилемата: да убия или не детето си… Не искам да давам живот на чудовища, нито да храня абсурдни надежди, да се самозалъгвам и да си въобразявам, че някоя жена ще ме обикне… Може би точно ти ми беше необходима, за да разбера истината за себе си и вече я знам… — Оберлус сви рамене. — В джунглата ще живея добре. Това ще бъде промяна; ново училище, различна борба, в която ще трябва отново да изпробвам силите си, ден след ден… — той се усмихна почти приятно. — Ще победя! Ще победя, защото аз, Оберлус, Игуаната, винаги побеждавам…