Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

Оберлус потърси на небосвода звездата, която трябваше да го води в нощта. По-голямата част от живота си бе прекарал на открито, на палубата на някой кораб и звездите винаги са били негови добри приятелки.

Той не се страхуваше от морето и нощта, нито от дългите преходи. Не се страхуваше от нищо и дълбоко в душата си бе щастлив, че плава отново и се гордееше със способността си да се опълчи срещу света и пак да се подиграе със своите преследвачи.

Преди да тръгне, бе заличил всякакви видими следи от бягството си и бе скрил по-добре от всякога, този път от външната страна, входа на бърлогата си, поради което кучета или не кучета щяха да се нуждаят от дни и даже от седмици, за да разберат, че той вече не е на острова и ги е измамил още веднъж.

Тогава Оберлус щеше да бъде вече много далече, вероятно на континента и ако стигнеше до брега на Перу, щеше да прекоси Андите и да навлезе завинаги в непроходимите джунгли на амазонската долина.

Щеше да се научи да живее в тях, както се бе научил да живее на една гола скала, защото той, Оберлус, бе жилав по рождение; едно недоносче, отказало да умре, когато още едва дишало; една неудържима природна сила, способна да се изправи дори срещу боговете на Олимп.

На следващия ден следобед островчето Худ изчезна напьлно в далечината, а морето — необятният океан на Екватора в района на големите безветрия, с води, по-тихи и спокойни от тези на най-тихото и спокойно планинско езеро, си остана едничък спътник на хората в китоловната лодка.

Морските птици, които дълго време ги придружаваха и по навик се изхождаха върху тях, престанаха да кръжат наоколо, отправяйки се на залез слънце към гнездата си, а на разсъмване пътниците най-после осъзнаха страшната си самота.

Нито една вълна, нито един крясък, нито дори шум от водата, плъзгаща се под кила; само тишина, нарушавана единствено от монотонните удари на греблата с натрапчива и ритмична последователност, сякаш от човешки същества те се бяха превърнали в автомати, в безчувствени машини, осъдени да гребат вечно.

Глътка вода, оскъдна храна и нечовешки усилия под строгия контрол на самия Оберлус, решил да поддържа живота на тези мъже, дори против волята им. Трябваше да гребат дни, седмици или може би месеци — времето не бе от значение, а единствено желанието му да вижда въжето, проточено зад кърмата, което означаваше, че завоюват метър след метър от онези хиляда километра, делящи ги от целта.

— Никога няма да стигнем… — подхвърли веднъж Кармен в палещия обеден зной след седмица път. — Имам чувството, че остров Худ ще се появи отново зад гърба ми… Не напредваме.

— Напредваме… — възрази Оберлус, уверен в себе си. Напредваме постепенно на изток, макар течението да ни отклонява на Юг.

— Нас също ни бе отнесло на Юг няколко дни след тръгването ни от Гуаякил — рече тя. — А помощник-капитанът обясни, че има контратечение, което идва от Панама и тласка корабите на юг от Галапаговите острови… Може би затова стигнахме до Худ, вместо до някой от по-големите острови на север! Никога няма да стигнем! — повтори тя.

Оберлус не отговори, а се замисли и след малко се обърна към пленниците си:

— Вече чухте… — каза той. — Отклонили сме се и дори и да се опитваме да се върнем, няма да можем да намерим острова. Течението откъм сушата ни тласка навътре в океана и никога и доникъде няма да отидем. Следователно остава ни да се движим в една посока — към континента и от вас зависи дали ще стигнем или не…

Никой не му отговори: норвежецът Кнут както обикновено не бе разбрал, а португалците бяха твърде изморени, за да реагират. Те отдавна вече бяха загубили и последните си остатъци от воля, а вероятно и всякаква надежда за оцеляване в този абсурден кошмар. Гребяха, защото техният похитител ги принуждаваше да го правят с камшични удари, а и вече не желанието да се спася ги стимулираше, а само страхът от физическата болка и безграничният ужас, вдъхван им от демона, от когото винаги можеше да се очаква нещо още по-извратено.

Той бе решил да ги застави да гребат и да напредват дори и срещу коварното и неумолимо течение и ги уверяваше, че ще гребат до последен дъх, а когато вече заплахата от камшика не е достатъчна, Игуаната Оберлус щеше да прибегне до нови наказания, които да ги насърчат и да изтръгнат още сили от себе си.

Тя се съблече гола, плъзна се във водата, без да се държи за борда и въпреки че не умееше да плува добре, достатъчни бяха само две загребвания с ръце, за да ги настигне, толкова бавно се движеше лодката.