Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

— Ти си луд! — повтори тя, още по-сигурна в това, което казваше. — Абсолютно и безнадеждно луд!

— Луд ще съм, ако остана тук и позволя да ме заловят, за да ме показват после като панаирна атракция заради грозотата ми, преди да ме обесят за убийство… — Игуаната сякаш говореше за нещо незначително, което изобщо не го засягаше. — Ще се върна към морето, което никога не ми е изневерявало, а ако и там ме преследват, винаги ще имам възможност да се удавя с верига на врата… — гласът му промени тембъра си и стана по-дрезгав, докато добавяше: — Защото, кълна ти се, никой никога повече няма да ме докосне с пръст. Никога!

Той намаза лодката с гъстата и миризлива смес от казана, като я втриваше грижливо в процепите, минавайки ги по три пъти последователно отвън и отвътре, за да осигури по този начин пълната им непропускливост.

После я покри открай докрай с нещо като платнище, изплетено от тръстика и клони, което я предпазваше отлично от слънцето и накрая смени последните две пейки с леглото, донесено от Соуса и Ферейра по негова заповед.

Натовариха храната, водата, оръжията и тежкия чувал с бижутата и парите, които беше намерил на борда на корабите „Мадлен“, „Мария-Александра“ и „Рио Бранко“, и привечер всичко беше готово за път, въпреки че малко преди това Оберлус трябваше да се справи с един опит за бунт от страна на пленниците, нежелаещи да се качат на лодката.

С камшични удари и смъртни заплахи ги прикова към пейките, а после застана пред тях и уточни:

— Нещата са ясни… — каза той и тонът му не търпеше никакви възражения. — Ако достигнем до твърда земя, вече няма да имам нужда от вас и ще можете да се върнете по домовете си… А ако не стигнем, то ще е само защото всички ще бъдем на дъното на морето. Така че пригответе се да гребете, иначе ще ви хвърля на рибите, като преди това ще ви отрежа краката и тестисите.

Пленниците започнаха да гребат съвсем бавно, почивайки си на смени един по един, а Оберлус знаеше, че не трябва да ги преуморява, но и че ако престанат да гребат, течението на континента ще ги върне веднага назад.

Той постави пред себе си един компас, принадлежал някога на „Рио Бранко“, заповяда на Ниня Кармен да седне на носа, докато й се приспи, и отново се загледа в очерталия се на хоризонта остров Худ, неговото „кралство“, единственото място на света, където се бе чувствал свободен и където беше прекарал най-хубавите години от живота си.

Даваше си ясно сметка, че от момента, в който стъпеше на континента, ако изобщо някога успееше да стъпи, щеше да се превърне отново в Игуаната Оберлус, обект на подигравки от страна на всички; щеше пак да бъде дяволското изчадие, от което всички се отвращаваха и което съдебните власти щяха да започнат да търсят съвсем скоро.

Разбира се, сега имаше много пари, но не знаеше за какво точно може да му послужи съкровището в кожения чувал под краката му, щом лицето му е същото и ще го издава, както винаги.

Каквото и да стореше, беше белязан човек; богат или беден, скромен или с власт, и дори зад маска от злато и изумруди да се скриеше, пак нямаше да избяга от трагичната съдба, предопределена му от боговете на Олимп девет месеца преди да се роди.

— Какво можеше да направи човек, надарен с упоритост и ум, ако е лишен от всичко останало?

— Ще видим.

И така той се опитваше още веднъж да избяга от глутницата ловджийски кучета и от преследвачите си, съсредоточен в компаса, сочещ Изток, и нащрек да не би гребците за миг да се отпуснат и да намалят темпото.

По-късно пусна зад гърба си дебело въже, дълго около два метра и щом то се влачеше, той знаеше, че напредват срещу течението. Обратно, скриеше ли се под кърмата, на която, бе вързано, това означаваше, че течението е по-силно от тласъка на гребците.

На Изток и само на Изток и винаги с проточено назад въже — такава бе целта и заповедта му, която твърдо бе решил да принуди другите да изпълнят на каквато и да е цена, даже да им струваше животът.

Настъпи нощта. Ниня Кармен си легна до него, а той не се поколеба да я върже за железните табли на кревата.

— Не искам изненади… — каза той. — Знам, че рано или късно ще заспя и няма да позволя да се съюзите помежду си и да ме унищожите, за да се върнете на острова и да изчакате да ви потърсят… Така ще бъда по-спокоен.

Тя не отговори нищо, защото беше сигурна, че всеки протест е излишен. Позволи да я окове, затвори очи и се опита да заспи, за да забрави, че току-що бе предприела най-адското пътуване — нечувано и невиждано досега.