Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

— Защо мислиш, че го убих в такъв случай?

— Защото не го искаше… Защото едно дете усложнява нещата… Защото може би щях да се променя, а ти не желаеш да бъда различна… — тя вдигна рамене. — Защото ти харесва да убиваш… Толкова причини има!

Оберлус също вдигна рамене, без да прикрива безразличието си:

— Мисли, каквото искаш — каза той. — Не ме е грижа… Детето е вече мъртво и никой няма да го възкреси; няма защо да се занимаваме повече с този въпрос. Така е по-добре. По-добре е за всички.

Тя не отговори веднага, а когато отвори уста, думите започнаха да излизат от устата й сьвсем бавно.

— Никога няма да ти простя това… — каза тя.

Той я гледаше мълчалив и замислен, а накрая махна безпомощно с ръце, вдигна ги нагоре, сякаш още веднъж се сблъскваше с нещо извън неговата власт.

— Какво значение има за мен един враг повече или по-малко? — запита той. — Отдавна съм свикнал. И запомни: може би е имало момент, когато съм те обичал, бил съм мекушав с тебе и сьм се надявал, че навярно съдбата ми се е променила и че съм срещнал жена, която да споделя моя кучешки живот… Но това е вече минало.

— Заплашваш ли ме?

— Да… — отговорът бе категоричен. — За мен ти вече не си човек, когото мога да обичам, нито бъдещата майка на детето ми. Ти си моя робиня, вещ и както те предупредих от първия ден, твоите задължения са да поддържаш чисто, да ми готвиш и да разтваряш краката си, когато ти заповядам… — той посочи навън към бездната. — А ако ми досаждаш, кълна се, че ще последваш детето си.

Кармен де Ибара — какъв абсурд, че някой някога я бе нарекъл Ниня Кармен — не каза нищо, защото беше сигурна, че той говори както винаги сериозно. Примирието, ако е имало за миг такова, бе свършило и независимо, че тя се чувстваше нервна и изтощена, Игуаната Оберлус не би се замислил много да я хвърли в пропастта, ако му хрумнеше подобна идея.

Ако за миг си бе въобразила, че го е завладяла, сьщо както бе завладяла толкова други мъже, то това обстоятелство се бе променило и сега нито лъскавата й сива рокля с черни дантели, нито всичките й женски хитрости щяха да й послужат да се справи с едно същество, превърнало се отново в това, което винаги е бил: звяр с остър ум и ледено сърце.

Звяр, който освен че проявяваше по съвършен начин своя изтънчен садизъм, вече дори не се държеше брутално и тиранично с нея и не я насилваше, малтретирайки я както преди, а само я притежаваше с умерена власт на строг съпруг, държащ на правата си, когато се връща у дома изтощен след дългия работен ден.

Можеше да се каже, че бе настъпил краят на споделените им чувства, на онзи странен и необичаен „меден месец“, бурен и сърцераздерателен, отблъскващ и ужасяващ, и те навлизаха, както много други двойки, в дългия, тъмен и криволичещ тунел на досадата и взаимната ненавист.

Когато майката на Диего Охеда научи за престъплението, извършено на остров Худ и на което бяха станали свидетели членовете на екипажа на „Адвенчър“, у нея се породи надежда, че може би тайната, криеща се в този остров, има нещо общо с тайната на ветрохода „Илусион“, изчезнал в същите води, и тя реши да изпрати отново гемията, но този път с десетки въоръжени мъже на борда.

Нейните заповеди бяха да заловят убиеца и да го заведат в Гуаякил, за да го подложат на изчерпателен разпит, както и да открият на самотната скала някакви следи от изчезналия кораб.

От „Мадлен“ и „Рио Бранко“ бяха намерени останки, но корабокрушението им в онзи район и по онова време бе станало също при твърде мистериозни обстоятелства, както и това на „Мария-Александра“, китоловен кораб, от който нямаше вести: от всичко следваше логично, че между четирите зловещи злополуки има някаква връзка.

По всяка вероятност ключа на загадката бе в същия този престъпник, когото слуховете започваха вече да идентифицират като Игуаната Оберлус, страшният харпуниер от „Олд Лейди II“, дезертирал от него преди няколко години.

Доня Аделаида Охеда, която въпреки времето отказваше да приеме смъртта на първородния си син, предложи сто жълтици на капитана на кораба и по петдесет на всеки един от членовете на екипажа му, ако и донесат достоверни и окончателни новини за съдбата на сина й Диего.

— Ако ми го доведете жив, ще ви направя богати… — обеща тя. — Всички ще станете богати.

Капитанът на гемията Аристидес Риверо, който години по-късно щеше да стане известен и щеше да свърши на бесилката при опит за въоръжен бунт, се приближи към остров Катман като първа спирка, с хитрото намерение да вдигне котва рано следобед, смятайки да стигне до бреговете на остров Худ среднощ, за да свали хората си и да изненада по този начин вечно изплъзващия се Оберлус, на разсъмване, в момент, когато той доверчиво напуска сигурното си скривалище.