Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

Още веднъж се бяха погаврили с него и сега той трябваше да започне от нула, а беше сигурен, че ще бъде още по-трудно, защото скоро „Адвенчър“ щеше да разпространи из пристанищата на Тихия океан новината, че на островчето Худ от архипелага Галапагос се крие човек, когото екипажът е видял да извършва престъпление.

Спокойствието му, дължащо се на факта, че светът не подозира за неговото съществуване, бе свършило.

От друга страна, тримата пленници знаеха вече за скривалището му, можеха сами да влязат и да излязат от него и стигаше само да застанат някоя сутрин на върха на скалата, за да му попречат да се изкачи, замеряйки го просто с камъни, щом се опита.

Той прокле англичаните, но още повече прокле себе си, че бе позволил да го изненадат с внезапното си пристигане.

Знаеше, че първото му задължение е всяка сутрин да проверява дали на хоризонта не се е появило платно и бе се провалил в нещо тъй важно и просто едновременно.

Предишната нощ бе чел много до късно, а после, преди да заспи, му се прииска да се люби с Ниня Кармен, въпреки че тя му отказваше от повече от седмица, под предлог, че може да навреди на детето.

Поспориха.

Накрая тя се съгласи и, изглежда, желанието и се пропъди, защото си поиска още, след което заспаха изтощени чак до призори; в това утро за зла участ, която сякаш винаги го преследваше, най-бързият от корабите на английската Армада, плаваше, носен от попътен вятър и добро течение към остров Худ.

За кой ли път вече се питаше защо, по дяволите, небесата се бяха обърнали отново срещу него. Съдбата, фаталността, боговете или някой друг, който разпределяше щастието или нещастието сред хората, изглежда, изпитваше удоволствие да го измъчва с особена жестокост, сякаш ставаше дума за експеримент, с който да се провери до каква срепен човек може да бъде изтезаван, без да се унищожи докрай.

Клекнал пред купчината пепел от всичко, което преди бе негова, стигна до извода, че несъмнено свободата, фаталността, боговете или който и да е друг, бяха подбрали добре жертвата си, защото той — Игуаната Оберлус — щеше да продължава да се бори, макар и да го поваляха хиляди пъти.

Със сигурност бяха потърсили един несломим дух като неговия, за да стоварят отгоре му всички нещастия и ако се окажеше все още способен да повярва в гръцката митология и Одисей, когото почиташе, щеше да си представи боговете, седнали на Олимп, за се забавляват, наблюдавайки неравната му борба със света.

— Какво може да направи един човек, надарен само с ум, но лишен от всичко останало.

— Да видим.

— И ето го него, Игуаната Оберлус, на когото не бяха дали дори прилично име, свит върху една скала на самотно островче, наблюдаващ безпомощно рухването на „империята“, която бе създал да съгради.

Трябваше да започне отново — без запаси от вода, без земя за обработване, без овощни дървета и почти без водни костенурки за храна. Трябваше да започне отново с една жена, затворена в пещерата и очакваща дете, с трима пленници, станали опасни за сигуростта му и под постоянната заплаха от други кораби, конто можеха да го потърсят всеки момент.

Трябваше да започне отново.

И той започна.

Всеки следобед събираше пленниците и ги затваряше в една от пещерите в дефилето, вързани един за друг и за скалната стена с веригата, която преди използваше за Ниня Кармен.

Но беше сигурен, че ако някоя нощ те успееха да я изтръгнат и да се освободят, стигаше да се изкачат на върха на скалата и с него бе свършено; затова започна често и внезапно да се появява в най-необичайно време и да проверява дали не са направили опит за бягство.

Присъдата, произнесена предварително, не подлежеше на обжалване: изтезание и смърт за тримата.

През деня ги караше да работят още по-усилено, най-вече за възстановяване на кладенците; а един от португалците, Ферейра, който прояви непокорство, получи тридесет удара с камшик и лежа цяла седмица, прострян на земята, но оцеля благодарение на своето мъжество и на желанието си за живот, непонятно за човек, намиращ се в толкова критично и трагично положение.

Игуаната Оберлус се бе превърнал в един намръщен човек, жертва на внезапни изблици на гняв, а към пистолетите и мачетето си бе прибавил сега дълъг камшик, който плющеше при най-малкото предизвикателство върху гърба на пленниците му, държейки ги в постоянно състояние на ужас и стрес.

Живееше с ясното съзнание, че всеки кораб, акостирал на брега, бе насочен срещу него и моряците му идваха да го заловят; животът му, протичащ все в пещерата, щеше да се превърне в ад; с изчерпани запаси от водни костенурки, без вода и продукти, той щеше да преживява и оцелява все по-трудно и, изглежда, спокойните и благодатни дни, през които трябваше само да седи на върха на скалата и да наблюдава с далекогледа робите си, бяха останали завинаги назад.