Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

— Понякога имам чувството, че няма да си доволен, ако детето се роди нормално… Ще се чувстваш предаден. Не от мен, което е невъзножно, а от него… Дълбоко в себе си желаеш тъй страстно то да се гордее, със силата на баща си, че предпочиташ да прилича на теб, макар това да му струва живота още в момента на раждането…

— Ти си луда…

— Не съм… Много добре зная, че не съм… И зная също, че дълбоко в душата си ти си като всички останали — себелюбив и егоист; гордееш се със собствените си недостатъци, макар тези недостатъци да са причина за нещастието ти… — тя се бе облегнала на каменната стена и дишаше уморено и тежко, сякаш не й достигаше въздух. После посочи към тримата пленници, навързани като вързопи. — Какво щеше да правиш, ако беше се родил като тях? Един глупак, а другите двама покорни и изпълнителни… Погледни ги! Превърнал си ги в нещастни животни, с по-малко воля, отколкото у едно куче… Докога ще ги държиш така? Не могат да се помръднат…

— Докато премине опасността.

— Самият ти каза, че тук сме извън опасност… Постъпваш с тях нечовешки…

— Аз съм безчовечен.

— Зная… — додаде Ниня Кармен естествено. — И зная също, че това ти доставя удоволствие, но не е моя работа — тя замълча. — Може би ще се наложи да прекараме дълго време заедно в тази пещера… Ако ги оставиш така, скоро ще завонят.

В продължение на два дни екипажът на „Адвенчър“ преобърна и последния камък, претърси и последния храст на остров Худ, за да открие един мъж, когото всичките бяха видели със собствените си очи и когото — казано най-точно — сякаш земята бе погълнала.

Оръдията бяха хвърлени от скалата, стоките, провизиите и труповете — изгорени, нивите — опустошени, а кладенците — унищожени, с което от труда на Оберлус и робите му не остана и следа, но въпреки това нямаше начин — според думите на първия офицер Стенли Гарет — този „вонящ плъх“ да се е измъкнал от скривалището си…

Бе плъзнал слух, че работата намирисва на пиратство и че двамата мъже сигурно са оцелели от корабокрушението на някакъв кораб, пренасял голямо съкровище и затова екипажът бе тъй заинтересуван да намери беглеца и да го принуди да открие убежището си, с което всички щяха да забогатеят отведнъж.

Обаче капитан Ласемби, подтикван единствено от искрено желание да постъпи справедливо и без много да вярва на историите за пирати и съкровища, стигна до убеждението, че не може повече да стои закотвен срещу един гол остров на някакъв архипелаг, изгубен сред Тихия океан и на третия ден заповяда да вдигнат котва, решен веднага да докладва за случилото се на висшестоящите инстанции.

Може би Адмиралтейството щеше да счете за нужно да съобщи на испанските власти, а те щяха да изпратят някой от разузнавателните си кораби, макар капитан Ласемби да знаеше от опит, че дори при най-добро желание от страна на всички, щеше да мине много време, докато се направи нещо по въпроса.

— Никога не съм си представял — сподели той през онази нощ по време на вечерята в столовата на офицерите, — че някой ден ще стана свидетел на престъпление и ще трябва да го оставя безнаказано…

— Направихме, каквото беше по силите ни, господине — отбеляза първият офицер Гарет. — Никой не може да ни обвини в небрежност.

— Не става въпрос за небрежност или за вина… — отвърна сухо капитанът. — Става дума за гняв… Гняв и безсилие… Да гледаш как онзи побеснял тип тича, да разбираш, че ще извърши убийство и да не можеш да направиш нищо, за да го предотвратиш, това ми скъса нервите… — той стисна сребърната поставка за салфетки с огромните си ръчища, смачквайки я, сякаш беше от картон. — Господи! Никога не съм се чувствал по-голям неудачник… Сто души, четиридесет оръдия, един от най-добрите кораби на Армадата, а не успяхме да се справим с едно влечуго… Домакине! — избоботи той. — Сипи ми ром… Тази нощ искам да се напия, макар да не ми е позволено. И никой да не ме були два дена… Това е заповед!

Заповедта бе изпълнена и капитан Ласемби отвори отново очи, когато бяха вече много далеч в открито море, малко преди Игуаката Оберлус да се реши да излезе от скривалището си и да пропълзи до върха на скалата, за да се увери, че от „Адвенчър“ няма и следа.

Той провери предпазливо дали не бяха оставили отряд на острова, а после го обходи съвсем бавно и с гняв установи, че плодовете на многогодишния му труд са напълно унищожени.

Не бе останала нито една овошка, нито една бразда, нито един кладенец и дори пръстта от лехите бе пръсната на разни страни. Сечивата му също бяха изчезнали, а всичко, което можеше да гори, се бе превърнало в купчина пепел.