Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

Успехът му не бе траял дълго.

Гигантските албатроси бяха отлетели за трети път и още не бяха се завърнали, когато той се обяви за крал на Худ, а изглежда, че всичко бе свършило вече. От богатството му бе останало само златото, което не му служеше за нищо тук, а от всичките му пленници бяха оцелели само глупавият норвежец и двамата португалци.

Но въпреки това той щеше да се бори.

Да се бори, да работи, да бие и да се гневи — това бяха единствените неща, останали му на този свят и той кипеше в трескава дейност, която не му даваше и миг покой и го караше вечер да се просва като труп от умора.

Изгори книгите.

Направи го с убеждението, че те бяха отслабили волята му, че бе прекарал часове с мечти, пълнейки главата си с глупави идеи и се закле на глас, че никога повече няма да прочете и ред, проклинайки деня, в който му бе хрумнало да се ограмоти.

— Това е смешно… — отбеляза Ниня Кармен, докато го гледаше как хвърля книгите в огъня. — Лошото е не да можеш да четеш, а да прочетеш двадесет пъти „Одисеята“, както си направил ти… Какво очакваше? Да се превърнеш в Одисей?

— Какво знаеш ти за Одисей?

— Това, което знаят всички: че е бил някакъв луд, отишъл на война, оставяйки сама една прекрасна жена… — тя се усмихна весело. — Лошото е, че тя не е тръгнала с първия срещнат, вместо да го чака години…

— Ти не би ли го чакала?

— Разбира се, че не… — отговори тя бързо. — Мъжът, който отива доброволно на война, заслужава само забрава и смърт… Какво го е засягало Одисей дали Елена спи с Парис или не? Защо Пенелопа е трябвало да остава вкъщи, докато съпругът й се опитвал да върне Елена на един стар малоумник? Тази Одисея, която толкова ти харесва е само глупава история за мъже, предпочели да се избиват помежду си, вместо да любят жените си… — тя се усмихна презрително. — Говори се, че повечето от тези гърци били сбъркани…

Той я погледна учудено:

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах… Че лягали едни с други и затова толкова обичали да ходят на война заедно!

Игуаната Оберлус замълча известно време, спомняйки си нещо, докато наблюдаваше как екземплярът „Остроумният Дон Кихот от Ла Манча“ изчезна напълно.

— На последния кораб, на който плавах, изненадаха двама юнги… — каза той накрая. — Бяха още много млади, но капитан Харисън нареди да ги вържат един срещу друг и ги пусна да висят от борда с крака във водата, докато ги изядат акулите… Боже, как крещяха! — възкликна той. — Единият умря същата нощ, а на другия му обгориха чоканите с нажежено желязо и го свалиха в Ямайка… — той цъкна с език. — Капитанът твърдеше, че един хомосексуалист е по-опасен за всеки екипаж, отколкото скорбута, защото на китоловните кораби след шест месеца плаване дори и най-стабилният мъж може да се поддаде на изкушението.

Тя го погледна развеселено:

— Ти никога ли не си се поддавал? Оберлус се засмя:

— Кой би ме прелъстил мене, с това лице? — той промени тона си. — Дори и „сбърканите“ никога не са искали да имат нещо общо с мен… — той замълча и разрови с пръчка пепелта от книгите. — Знаеш ли, че аз не съм разговарял никога с никого повече от пет минути? Сякаш никой никога не е имал да ми каже нещо… — Оберлус поклати глава, като че ли не искаше да повярва в собственото си минало. — Да получиш малко повече от пет минути внимание през целия си живот, не е много, но въпреки това никога не са ми го отделяли.

— За човек, решил, че изобщо не му пука от света, прекалено много се самосъжаляваш — рече Ниня Кармен. — Или се оправдаваш?

Той я погледна със зле прекрит гняв или с презрение:

— Не, не ми трябва да се оправдавам… — отвърна той. — А още по-малко пред теб, която нямаш никакво оправдание.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурен? Какво знаеш ти в същност за живота ми?

— Достатъчно ми е, че видях как се държиш, откакто си тук… — бе отговорът. — През онзи ден, когато след всичко, причинено ти от мен, ти не бе в състояние да ме застреляш, разбрах каква си в действителност…

— Не всички сме убийци…

— Ако в онзи миг ме беше убила, това нямаше да се счита за убийство… То беше твое задължение. Но ти не го изпълни, защото ти харесва да бъдеш държана в подчинение от мен, отблъскващото същество, до което никой не се е доближавал по собствено желание… Кой друг би те налагал по задника или би те унижавал по този начин? Ако някой ден се освободиш от мен, ще ти е много трудно да намериш друг такъв… Но ако го достигнеш, ако успееш да избягаш, ще свършиш като проститутка в някоя пристанищна кръчма, лягайки с кого да е за няколко монети, които после ще даваш на сводника си, за да не те бие… Такава си ти по душа… — заключи той. — И по-лесно аз ще променя лицето си, отколкото ти сьщността си.