Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

Ниня Кармен погали нежно издутия си корем, готов сякаш да се пръсне.

— Моето дете ще ме промени… — увери го тя. — То ще бьде красиво дете и аз ще имам на кого да посветя живота си… Когато една жена има дете, тя престава да фантазира.

Той дълго я наблюдава. Накрая каза:

— Не и ти… Теб никой не може да те промени… Такава си се родила и такава ще си умреш…

Болките започнаха следобед и тя вика часове наред, обляна в пот, гърчеше се, плачеше, молеше се и ругаеше „проклетото, отвратително чудовище, от което бе заченала друго чудовище, опитващо се да я убие отпътре“.

Игуаната Оберлус мълчеше в очакване, стараейки се да си спомни наставленията, които бе получил, и се опитваше да не мисли за това, че часът бе настъпил и много скоро трябваше да вземе най-важното решение в живота си.

Бебето, което щеше да се роди, бе негово дете; едиственото нещо, което можеше да се счита истински негово в този живот, а също и единственият спомен, който щеше да остави на света в деня на смъртта си. Но все пак се надяваше, че ако разбере, че са родили нов Оберлус, ще има сили да го запрати в пропастта, преди дори да е изплакало.

Бе посветил много време на размисли и даже в един момент — преди инцидента с английския кораб — повярва, че детето ще може да живее на острова без огледала и никой никога няма да се осмели да му каже как изглежда лицето му.

Щеше да бъде негово дете, негов наследник, крал на Худ и на всичките му роби и богатства, възпитано от баща си със самочувствието, че те двамата винаги имат право, че са силни и съвършени, и останалите хора трябва да им служат и да им се подчиняват.

Но за подобни мечти вече нямаше място и ако бебето се родеше недъгаво, то бе осъдено да следва пътя си не като принц, наследник на остров, а като най-отвратителното от всички бебета.

Той си припомни детството и реши, че повече от всеки друг на света има право да накара едно човешко същество да мине през голготата, която и самият той бе изстрадал през онези години. Животът не беше толкова скъп, за да заплати за него толкова висока цена, още повече че то все още не го познаваше и не изпитваше желанието да живее, както и жаждата за мъст.

За миг детето щеше да премине от топлата утроба на майка си в хладното море, в което щеше да потъне завинаги, без дори да осъзнае, че е вдишало въздух.

От нищото в нищото, спестявайки му едновременно с това едно много дълго пътуване през болката, за да стигне накрая до същото място.

Какъв смисъл имаше да приеме предварително една прегорчива мъка като неговата, след като бе абсолютно убеден, че не съществува задгробен живот, който да компенсира толкова много и тъй ужасни страдания?

Той, Оберлус Игуаната, „пъкленото изчадие“, вонящото животно, от което всички се отвращаваха, знаеше, че няма Бог, нито рай, нито ад, който да оправдае и една сълза само на неговото дете, и затова той, Игуаната Оберлус, си приписваше правото да му спести незаслуженните страдания.

Виковете се засилиха.

Пламъкът на газените, лампи като че ли затрептя още по-силно.

Водата завря на огъня, който гореше в единия ъгъл и допринасяше за още по-призрачното осветление в пещерата.

Ниня Кармен се вкопчи силно в железните пръчки на леглото.

Игуаната Оберлус чакаше все така мълчалив.

Утрото настъпи.

Детето се роди.

Ниня Кармен престана да вика и затвори очи, изтощена.

Игуаната Оберлус преряза пъпната връв на детето, взе го на ръце и го уви в чисто платно.

После съвсем бавно го приближи до светлината и внимателно го разгледа.

Ниня Кармен отвори очи и жадно го погледна.

Игуаната Оберлус се приближи до входа на пещерата и хвърли новороденото в бездната, наблюдавайки как телцето му цамбурна глухо в спокойното стоманеносиво море, над което започваха да кръжат с първите лъчи на утрото фрегати, албатроси, пеликани и чайки.

— Исках да го видя.

— Нямаше да ти хареса.

— Беше мое дете.

— И мое. Предупредих те, че ще го направя и го направих… Неговите проблеми вече свършиха…

— Никой няма право да разполага така с живота на друг.

Той я погледна намръщено.

— Аз имам. В древна Гърция спартанците хвьрляли в пропастта недъгавите деца… Много животни също бивали убивани. Само човешкият род си позволява да ги оставя живи, за да ги унищожава после постепенно. — Имам това право — повтори той. — И не се разкайвам, че го упражних.

— Но аз трябваше да го видя! — Настоя тя. — Как мога да бъда сигурна, че не е било нормално?