Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

Не я плашеше спокойното море, ширнало се край нея, нито невъобразимата бездна, зееща под краката й, нито дори опасността от появата на акули. Желаеше само да усеща милувките на водата по тялото си и това й помагаше да забрави макар и за няколко мига страшната монотонност на часовете и дните, прекарани в седнало положение, на носа на лодката, която сякаш не напредваше и с метър в това абсурдно пътуване с едно кошмарно същество, повело ги от нищото пак към нищото.

Помисли си да изостане; да се остави на лекото течение да я отдалечи съвсем бавно, докато безкрайното, лениво и тихо море я поеме в обятията си в последна прегръдка, превръщайки я в постоянна част от себе си.

Това щеше да бъде един красив завършек на един дългогодишен, вълнуващ и бурен живот. Ниня Кармен, родена на три хиляди метра надморска височина, в подножието на вулкана Пичинча, в дивните оврази край град Кито, щеше да изчезне завинаги, погълната от пясъците на дъното на най-големия и най-дълбокия от океаните.

Или може би щеше да изплува на повърхността? Да, може би, като се подуеше, тялото й щеше да изплува на повърхността на водата и коварното течение, онази неумолима сила, с която напразно се бореха вече дванадесет дни, щеше да изхвърли трупа й на плажовете на екзотичните острови, за които бе чела, че се издигат на другия край на света.

Изглеждаше приятно, почти съблазнително да се предаде в плен на магията с на една спокойна смърт, която да сложи край на толкова страдания. Мисълта да се освободи окончателно от отвратителното присъствие на звяра я успокояваше. Представяше си гнева и унижението му, когато разбере, че като всички други бе избрала да умре, вместо да продължи да търпи противното му лице и това й носеше утеха.

— Сбогом, чудовище, сбогом! Дори черепът на мъртвеца е по-красив и предпочитам вечната му компания, отколкото да те понасям до себе си даже само един ден още… Сбогом, Игуано… Сбогом, проклет звяр… Сбогом, обожаеми палячо, успял за миг да взривиш у мен цял вулкан, който никой никога вече няма да може да угаси.

Чувстваше се толкова объркана! Толкова изтощена от слънцето и жаждата през дните, през които виждаше единствено хоризонта и чувстваше само повтарящия се хиляди пъти шум от греблата, удар след удар.

— Докога? Защо поне не духаше вятър? Защо не се надигаше морето по света? Защо трябваше да попаднат точно в сърцето на големите безветрия?

Даже в Средиземно море, онази малка локва, карикатура на океан, която бе видяла, придружена от Херман де Ариага, имаше повече сила и характер, отколкото в този глупав Тих океан, винаги скучен, винаги гладък, сякаш невидим дебел слой масло успокояваше напълно яростта му и като гигантско огледало, поставено там нарочно, връщаше слънчевите, лъчи. Защо беше тъй безхарактерно това море? Море, чийто единствен признак на живот бе безмълвното и коварно течение, опитващо се да им попречи като ръка на циклоп да се приближат до сушата.

Би било прекрасно да се отпусне в люлката му, да се отдаде на вълшебството му и да го пропусне през всяка своя пора, за да се превърне най-накрая и тя в океан, в тих океан, в необятност, нетърпяща граници, нито униженията да я приковават всяка нощ към железните пръчки на леглото.

Португалецът Пинто Соуса поиска вода за трети път и за трети път Игуаната Оберлус му отказа:

— Трябва да я пестим… — каза той. — Започва да намалява.

Час по-късно португалецът Пинто Соуса, болнав човек, за когото изглеждаше цяло чудо, че бе издържал толкова дълго, се свлече върху греблото си и всички усилия на Ниня Кармен да го върне към действителността се оказаха напразни.

— Дай му вода… — молеше се тя. — Дай му вода, иначе ще умре.

Оберлус се наведе над изпадналия в безсъзнание мъж, разгледа внимателно изпитото му лице, кльощавите му ръце, окървавените длани и немощното му и покрито с гнойни рани тяло и категорично отказа:

— Абсурд е да хабим вода за него! — Той е свършил.

— И ще оставиш да умре така?

— Не, ще го хвърля в морето.

Кармен де Ибара го погледна изумена. Въпреки че живееше с него вече цяла година и бе станала свидетелка и жертва на безбройните му издевателства и абсурдната му безчувственост, тя все още не можеше да проумее някои от реакциите на това същество, което наистина по нищо не приличаше на останалите хора.

— Но той е все още жив… — запротестира тя.

— Диша, това е всичко. Но със сигурност е напълно изтощен… Колкото по-бързо свърши, толкова по-добре за него и за всички…