Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

Тя млъкна, но той я подкани да продължи с дрезгав глас.

— Продължавай да говориш… — заповяда й. — Продължавай да дрънкаш глупости; само говори нещо, каквото и да е то… Иначе и аз ще повярвам, че съм мъртъв и че съм обречен да греба и да греба, водейки те наникъде… Кажи нещо? — той побутна с крак Ферейра. — И ти, скапан португалецо, кажи и ти нещо или ще те хвърля във водата… Само си ми в тежест. Говори или греби, но прави нещо…

Другият едва отвори очи.

— Гладен съм… — прошепна той.

— О, нима! Колко остроумно! — възкликна Оберлус подигравателно. — Гладен си… Нищо ново не ми казваш… Всички сме гладни, защото преди три дни нашата красива кормчийка изяде последния картоф…

— Ще умра — зарида шепнешком Ферейра. — А не искам да умирам, защото знам, че ще ядеш от плътта ми… — Сълзите се стичаха тихо по лицето му. — Това чакаш… Видях как ме гледаш и го прочетох в очите ти на звяр. Ще ме изядеш… Знам, че си способен да го направиш…

Игуаната Оберлус не отговори, а продължи да гребе, докато Ниня Кармен се опитваше да се надигне с голяма мъка, подпирайки се на лакът.

— Нима имаш такова намерение? — запита тя. — Ще го ядеш ли наистина? Способен ли си да го направиш?

Той само я погледна и очите му й се сториха още по-студени и безсърдечни отвсякога.

— Благословени Боже! — прошепна тя. — Вярвам, че ще го направиш… Или него, или мене, който падне първи, нали така? Способен си на всичко, за да стигнеш до проклетия бряг… — Тя посочи напред. — Но май не си даваш сметка, че той не съществува… Вече ти казах… Изток не съществува. Откраднали са го… Морето е погълнало континента. Сушата е изчезнала и сме останали само ние тримата, осъдени да плаваме до края на вечността… Защо не искаш да ми повярваш?

— Вярвам ти… — рече той задъхано, изморен от постоянното напрягане… Ако не беше легнала, а гребеше на мое място, щеше да си по-убедена. Вече не съществува нищо друго освен морето; но заливайки сушата, то може би е станало по-плитко и няма да стигне даже и до задника ти… Защо не скочиш да пробваш?

— Защото, ако скоча и то все още е дълбоко, няма да можеш да ме изядеш — бе отговорът. — Защо не скочиш ти?

Оберлус понечи да отговори, но, изглежда, разбра, че не разполага с достатъчно сили, за да говори и гребе едновременно и продължи с усилията си да предвижва лодката напред — все на Изток — пък било и с няколко сантиметра само, макар тези усилия да му се струваха вече напразни.

Сънливостта налегна отново тримата пътници. Ниня Кармен се отпусна на сламеника, а португалецът Ферейра, разкрачен на пейката си, разтваряше все по-широко уста при вдишване, сякаш това му струваше крайно усилие и въздухът достигаше все по-трудно до дробовете му.

Игуаната Оберлус го наблюдаваше невъзмутимо.

След около четири часа португалецът промърмори отново нещо като насън:

— Гладен съм… — и това бяха последните му думи. Подпря глава на борда на лодката, поуспокои се и съвсем престана да диша.

Когато вече нямаше никакво съмнение, че е мъртъв, Игуаната Оберлус остави греблата настрана много вниателно, за да не паднат във водата и извади ножа си.

Ниня Кармен го погледна ужасена.

— Ще го ядеш ли? — запита тя, като едва изричаше думите.

Оберлус отговори отрицателно:

— Не, ако не е абсолютно наложително…

Той посочи наоколо. — Сигурно вече сме близо до брега… Не е дълбоко като а открито море… Тук някъде трябва да има риба… Ще го използвам за стръв.

— Способен ли си да използваш за стръв едно човешко същество? — изуми се тя. — Нима не изпитваш никакво уважение към мъртвите?

Той я погледна, както може да се гледа най-големия глупак на света…

— Още по-малко, отколкото към живите… — рече той. — Но във всеки случай рибите ще го хапнат… Дай ми въдиците… В дървеното сандъче са…

Оберлус се наведе над мъртвия, разпори с лекота корема му отгоре надолу и изкара все още вдигащите пара вътрешности. Разрови ги без отвращение и без преструвки, отдели червата и изтегли черния дроб, като го освободи с две рязания.

— Него най-много го кълват — поясни той. — И не прави такава физиономия… За какво може да служи черния дроб на един мъртвец? Трябва да се молиш да клъвнат, защото ще те накарам да изядеш ръката му. Ще те заведа до сушата жива, чуваш ли? Ще оцелеем на всяка цена…

Клъвнаха.

Не една, две, а дузина риби; щом кордата стигне до дъното, на четиридесет морски сажена дълбочина, риби от най-различни видове и размери се натрупаха върху кървавата стръв и се хванаха на въдиците.