Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

Пиян от радост Игуаната Оберлус остави на дъното на лодката богатия улов и изведнъж престана да реже на парчета още топлия черен дроб на мъртвия Ферейра.

Изхвърли през борда остатъците, а после пусна и трупа във водата, наблюдавайки го как постепенно се отдалечава, носен от течението, и едновременно с това потъва. Накрая показа плячката си на Ниня Кармен, която седеше мълчалива и толкова изтощена, че не можа да изрази радостта си от факта, че скоро ще яде.

— Виждаш ли? — отбеляза той. — Край на, проблемите… Вече никой няма да може да ни обвини в човекоядство.

— Не знам кое е по-лошо… — взе да разсъждава тя. — Бих те разбрала, ако бе ял от месото на този нещастник, подтикван от глада и желанието да запазиш живота си… — тя замълча. — Но хладнокръвно да го използваш като стръв… Това е отвратително! Нечовешко, престъпно и отвратително…

Оберлус, който бе сложил две от рибите все още живи в един казан с морска вода, я изгледа пренебрежително:

— Никога няма да се научиш… — отговори той. — Ако бях ял от този тип, в други ден той щеше да се вмирише и трябваше да изхвърля остатъците от него, а след три дни ние щяхме да бъдем в същото положение: умрели от глад — той посочи рибите. — А като сменяме често водата на тези двете, ще ги запазим живи и след два дена те ще ни послужат отново за стръв, за да уловим други и да подновим процеса… С водата от дъжда, който вали, и с добър улов като този можем да преживеем месеци… — той посочи към мястото, където бе изчезнало тялото на португалеца. — Какво значение има дали рибите са го изяли изведнъж или са започнали от черния му дроб?

— Ти си чудовище!

— Приятна новина!

С две сръчни движения с ножа той разпори една тлъста риба, махна главата й и й я поднесе с жест на любезен сервитьор:

— Яж! — заповяда й той. — Дъвчи бавно и ако на моменти се затрудниш с месото, гълтай сока… Възстановявай силите си, защото сега се нуждаем само от сила… — той махна към носа на лодката. — Дори и да ти е трудно да повярваш, там отсреща, на Изток, независимо от съмненията ти, се намира континентът и въпреки че сега трябва да греба сам, имам намерение да стъпя на него.

Той беше разтворил друга риба и като взе едно дебело парче бяло месо, твърдо и пулсиращо, сложи го в устата си и започна да го дъвче съсредоточено и заинтересовано като човек, съзнаващ ясно, че изпълнява ритуал, от който зависи живота му.

През това време китоловната лодка бясно се отклоняваше на северозапад и Оберлус го знаеше, но не обръщаше внимание, защото след като възстановеше силите си, щеше да хване отново веслата, за да навакса загубеното разстояние и да продължи да гребе неуморно, докато стигне до бленуваните брегове на Перу.

Колкото и далече да го отнесяха, каквито и клопки да се опитваха да му устроят и както и да му пречеха, боговете на Олимп не бяха в състояние да променят мястото на континентите и той, Оберлус, Игуаната, щеше да победи.

Сега това беше вече само въпрос на упоритост и време, а Оберлус разполагаше и с двете в излишък.

Тя спа цяла нощ, без да се налага да я оковава. Оберлус беше убеден, че Ниня Кармен няма да се осмели сама да посегне на живота му, защото съзнаваше, че той е единственото човешко същество на света, способно да я измъкне от безкрайното спокойно море и да я свали жива и здрава на брега.

Часовете на нощта се нижеха бавно и се чуваха само монотонните удари на веслата, които влизаха и излизаха от водата, сякаш някаква машина ги стискаше здраво и никой не беше в състояние, да я спре.

По-късно, когато се съмна и слънцето започна да се издига, събуждайки я, Ниня Кармен отвори очи и видя, че за първи път от много време той беше спрял и обърнат с гръб към нея, наблюдаваше спокойно хоризонта.

— Какво става? — попита тя.

— Ето го там… — отговори той, без да се обръща. — Казах ти, че ще стигнем и стигнахме.

Тя се изправи възбудена и започна да се взира, но накрая каза разочарована:

— Не виждам нищо.

— Но аз виждам… И го подушвам… А птиците, които кръжат над нас, идват от брега… — Той я погледна отново и въпреки че изражението му оставаше все същото, в очите му проблясваше пламъчето на победата. — Два дена! — обеща той. — След два дена ще бъдем на сушата. — Последва пауза. — Ти трябва само от време на време да требваш с веслата, за да не ни върне назад течението.

След няколко минути той вече спеше дълбоко, а Ниня Кармен го наблюдаваше, като в същото време хвърляше продължителни погледи на Изток и търсеше да види сушата, за която Оберлус твърдеше, че е наблизо, макар тя да не успяваше да я различи.