Алберто Васкес-Фигероа - Игуаната

Ниня Кармен се довлече с мъка до кърмата, хвана кормилото, погледна компаса с подути от плач очи и подсмърчайки, попи с някаква мръсна кърпичка кръвта, която бликаше от ранената й ръка, и насочи руля на Изток.

Игуаната Оберлус, който я наблюдаваше със зачервено от безсъние и умора очи, продължи да гребе, безчувствен, далечен и безчовечен, като робот, програмиран да извършва в продължение на часове абсолютно еднакви движения.

— Кораб…!

— Да, кораб…

— Може би ще ни видят… Господи, направи така, че да ни видят!

— Не могат да ни видят… Прекалено далече са…

— Трябва да ни видят! Чуваш ли? Трябва да ни видят… — изхлипа Ниня Кармен. — Не искам да умра тук! Благословени Боже! Света Дево, покровителка на беззащитните, направи така, че да ни видят… Никога не съм искала нищо от теб, но сега те моля, умолявам те… Направи така, че да ни видят от кораба и аз ще изпълня всичко, което пожелаеш… Ще ти посветя живота си! Ще се затворя в манастир завинаги…

При тези думи Игуаната Оберлус не можа да сдържи смеха си, въпреки че ужасно го боляха устните, покрити с кори от рани.

— Монахиня! — възкликна той. — Това би било най-лошото, което може да се случи на църквата от преследването на Нерон… Монахиня… Дева Мария би предпочела корабът да потъне, отколкото да ни видят… Ще помолиш ли изповедника си, вместо опрощение, да те нашиба с камшик и да ти го вкара в задника.

Но тя сякаш не го чу или поне не му обърна внимание. Бе намерила някакъв парцал и го размахваше, изправена на пръсти на борда, вкопчила се в един от прътовете, които придържаха почти разкъсаното платнище.

— Тук, тук — извика тя така слабо, че надали биха я чули на петнадесет метра разстояние. — Тук сме!

Оберлус протегна ръка, грабна парцала и я дръпна да седне.

— Стига толкова! — заповяда й той. — Казах ти вече, че не могат да ни видят. А ако ни видят, бъди сигурна, че преди да стигнат до нас, ще съм ви пратил и двамата на дъното на морето… Предупреждавам те… Не мисля да се оставям да ме заловят…

— Но това е единствената ни надежда! — молеше се тя. — Нямаме какво да ядем, рибата продължава да не кълве, а водата е на привършване.

— Вече сме близо…

— Откъде знаеш?

— Знам, защото корабът се движи на север… Вероятно към Гуаякил или Панама и следователно трябва да се доближи до брега, за да използва течението, идващо от Юг… Ако плаваше на североизток, би трябвало да се отдалечи от брега и да се възползва от пасатите… Но ние не сме в зоната на пасатите, а в района на безветрията, който корабите се стремят да избягват… — той посочи към отдалечаващите се платна. — Ако този напредва… А той напредва… Значи го тласкат теченията от Юг и вятърът, който духа към сушата. — Той замълча и след малко добави с нов блясък в очите. — Прекарал съм живота си в плаване и познавам тези морета… Сигурно сме на югоизток от Гуаякил и на североизток от Пайта и Пунта Негра, на по-малко от сто мили от брега. Ще го достигнем!

— Но ние нямаме вода!

— Скоро ще завали… — убедено заяви Игуаната Оберлус. — В тази зона винаги вали…

Валя.

Валя така, сякаш небесата се бяха продънили и искаха да се излеят върху главите им, да ги потопят, да ги удавят, да причинят корабокрушението им, опитвайки се да постигнат това, което апатичният океан без нокти не успя да направи.

Валя.

Валя.

Валя.

И дъждът ги върна към живота.

И към борбата.

Ферейра беше вече само една ненужна сянка, изтощен въпреки водата и почивката, но Игуаната Оберлус, хванал здраво греблата, се навеждаше напред и назад, назад и напред, неуморим, несломим, почти неразбираем, като се имаше предвид, че повече от три дена не бе слагал и хапка в устата си.

Ниня Кариен, отпусната на леглото, неспособна да се помръдне, изнемощяла и съсипана от глада и умората, все още правеше усилия, макар и често напразни, да поддържа курса…

На Изток… Все на Изток, въпреки че беше убедена, че този Изток се е превърнал вече в химера, в недостижима мечта, в едно изключително митично място, до което никой никога в историята не беше стигал досега.

На Изток!

Но Изтокът продължаваше да бъде все на изток от изток.

Защо тогава беше отбелязан на компаса, щом не съществуваше? Защо си играеха така с надеждите на толкова нещастници? Защо бяха измислили подобен термин?

— Изток е мъртъв — прошепна тя и той я погледна строго между два удара с веслата. — Изток е мъртъв и ти знаеше това, още като тръгвахме. — Тя разтърси буйната си черна коса. — Вече нищо не съществува… Нито Север, нито Юг, нито Изток, нито Запад… И ти си само един Харон, лодкарят на смъртта, който ме прехвърля на отсрещния бряг… Но този отсрещен бряг също не съществува. Нищо друго не съществува освен морето, а морето е смъртта, вечността, безкраят… Може би адът, на който съм осъдена, заради злините, причинени от мен…