Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

Не, не пееше само пилето — всяка Звездица бе малка камбанка, която ръсеше песенчица от високия сияен купол.

Изправи се хайдутинът и вдигна ръка да се прекръсти, без да усеща, че тая ръка още стискаше ножа. Но като сви несвикналите си пръсти за светия знак, острото желязо само падна в тревата.

— Господи, прости мене грешния! — промълви гласно той и се прекръсти бавно и широко. Ръката му едва довърши кръста, и китката се свлече отмаляла под сърцето.

— Ти ли си, Страхиле? — счу той глас зад себе си. Димка се беше пробудила и го гледаше как се кръсти откроен на небето — едър и страшен.

— Бай Горане! … — подвикна задавено момичето и се придигна стреснато.

— Не се плаши — усмихна се благо байрактарят и седна до нея на камъка. — Спи си, спи … Завий се хубаво. На ти и моето кебе.

И той свлече наметката си и я просна грижливо върху краката й …

— Мен … не ми е … студено — мъчеше се момичето да удържи тракането на зъбите си. — Сънувах нещо …

— Знам — кимна глава хайдутинът. — Виждах те, че сънуваш.

— Къде е … Страхил?

— Тъдява е … Лежи си ти, спи … Той ще дойде.

Заметни се да не изстинеш … Аз оня ден ти се по-скарах, ама ти не ми връзвай кусур. Тя, нашата работа, е такваз…

— Как си го пък запомнил! — обади се с бледа усмивка момичето, като закопча кожухчето си и седна до него на камъка.

Горан извади пунгията и почна да тъпче лулата си.

— Свикнал съм да помня лошото… — каза той все така благо. — Гледах те, като спиш, и какво ли си не премислих. Сетих се за една … приказка. Трябва някой път, рекох си, да я разкажа на нашата Димка.

— Каква ще е тая приказка? — радваше се момичето, задето тоя вечно навъсен хайдутин беше заприказвал като човек с нея.

— Ами… приказка — додаде Горан и смукна лулата си. — Ще я чуеш каква е…

Мина доста време, преди байрактарят да подхване приказката си, а когато заговори, гласът му беше съвсем заглъхнал:

— Имаше… Имало едно време едно село и в селото една хубава мома. Рада я викали. Много била хубава тая Рада. Който я видел, спирал да я погледа и не можел да й се нагледа. Още от дете техните почнали да я крият от турците. Как да е — увардили я. Намерила си тя едно момче, комшийче им било — младо, работно, яко. Овчарче. Кавалджия. Прочут свирец… Като засвирело, и щурците в полето, и пилците в гората млъквали да го слушат. Направило си момчето хубава къща край кошарите в гората и отвело там младата си булка. Да са по-далеч от агарянците. Заживели си те като в топло гнездо. Намерили им се три деца — две момченца и едно момиченце. Момиченцето било най-мъничкото. Капчица. Виждала ли си росни капки по трендафил сутрин?

— Виждала съм — отвърна тихо увлечената в приказката девойка.

— Като капчици святкали и неговите оченца. Радвала се майка им, по цял ден им шътала и пеела. А баща им, каквото и да се разправял с овцете — все за тях си мислел. Излизали вечер на язлъка. Момиченцето седяло в полата на майка си, а момчетата — от двете страни на баща си: чакали го да засвири. Месечината греела като сега. Свирел им той с кавала, докато главиците им клюмвали на коленете му…

Байрактарят толкова се унесе в приказката, че сви уста и засвири. Димка не смееше да мръдне — не можеше да повярва, че от тия слепнали под мустаците вкоравени устни може да се излее като от меден кавал толкова лека и безгрижна свирня. Слушаше свирнята и сякаш виждаше светлото видение на горската къща, на младата Рада и дечицата, заспали в скута на баща си. Ако има дом някога, такъв ще е и той. Ще излизат вечер на язлъка, ще седят с децата…

— Що замълча, бай Горане?

— Какво каеш? — вдигна той приведената си глава.

— Довърши приказката.

— Ще я довърша… Една нощ турска шайка нападна къщата и я подпали. Децата изгоряха живи. И момченцата, и момиченцето.

— Мамицее! — писна уплашено момичето.

— Трай, не се плаши… Това е приказка, отдавна е било… Строшил бащата кавала си и оттогава никой не го чул да засвири.

— Не, това не е приказка. Това наистина е било — каза с разтреперани устни Димка. — Чии? Чии бяха децата?

— Мои — издума глухо байрактарят. — Толкова години минаха, а още не мога да ги прежаля.

— Бате Горане — похлипна Димка. — Няма ли да се свърши нашето тегло…

— Ще свърши — отвърна той и тръкна с длан очите си. — Щом всичко на тоя свят има край, и теглото ще свърши. Ще се надигнат един ден живи и мъртви и ще викнат: не искаме децата ни живи да изгарят!… Голяма борба ще бъде, кървава, много свят ще погине. Но които останат — ще живеят. Децата им ще тичат из поляните, а старите ще седят по язлъците и ще свирят… Ще свирят и ще си спомнят кога и те са били деца…