Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Отведи гостенина в селямлъка — заповяда Мехмед — и му сложете хубавичко да си хапне. Нека си почине — отдалеч е дошъл, а и утре път го чака.

Търговецът и слугата се закланяха и щом вратата закри пречупените им гърбове, Мехмед разтърка така силно ръцете си, че пръстите му изпукаха.

Добре направи, че послуша майката на момчето си. Вместо да дигне потеря — въдица да пусне! С добро да го надвие! … Бисерен гердан ще й купи той за тоя съвет. Чак от стамбулската чаршия ще прати да го изберат.

Отиде към прозорчето и загледа планинските върхове, които се разтапяха като сини облаци в маранята, и пак се сети за откраднатата от хайдутина гяурка.

— Хубава беше момата … — провлече той пръсти по стъклото. — Халал да му е!

И Мехмед тръгна към харема да обади на жена си, че скоро ще види момчето си.

— Не му виждам края — оригна се шумно Дражо, червендалест четник, и тупна подутия си пояс.

— На кое? — запита Димо и продължи да глозга овнешката плешка.

— На шашкънията ти! — отвърна дебелият и се просна по гръб до огнището. — Коремът ми ще се пукне от това овнешко месо.

— Нищо — върна му заема Димо. — Червеите ще ти кажат аферим за тлъстия корем. Те от акъл като твоя много не отбират …

Други път всички се смееха на такива закачки, но сега хайдутите ядяха мълчаливо, пръснати около огнището.

Втори ден откак бяха изпълнили наредбите, които войводата даде, преди да слезе от планината: входът за пещерата беше зазидан, зидът — затрупан с пръст, камънак и трева, цялата поляна беше разчистена, конете бяха скрити по околните селца и кошари, всички цървули и оръжия бяха потегнати, но на път още не тръгваха.

Долавяха момчетата, че става нещо — никой от тях не беше слязъл с хабер за отпуска, който беят трябваше да даде за момчето си. Войводата се губеше покрай момата, байрактарят току шушукаше с двамата старейшини Богдан и Герго, а те се търкаляха около огнището — лежеха, ядяха, пак лежеха, — като че нарочно чакаха Мехмед бей да сбере не само главорезите от под Балкана, но и низами да докара …

— Герго — обади се глас в тъмното.

— Какво има? — отвърна домакинът.

— Да беше налял по една кратунка …

— Вярно, брей! — подзе наново червенобузестият Дражо и седна. — Виж ти, как щяхме да забравим. Налей, бай Герго, налей, че ми ври нещо …

— Ври ти червей в… — не изтрая друг глас откъм белостволата бука.

— А бе то има един кози мях, ама го вардих за зор заман — почна да скланя Герго.

— Па налей, щом искат — каза Димо и сам облиза устни. — Какъв по-голям зор за Дражо от тоя: да лежи и да … Налей му, като иска.

Герго стана, изгуби се нейде в тъмното и скоро се върна с мях под мишница. Хайдутите се оживиха, някои наставаха и се струпаха около домакина. Димо нахвърля нови дървета в огъня. Отблясъкът от пламъците запърли брадите и припламна игриво в очите на стари и млади.

По най-стар обичай в Балкана хайдутите вино не пиеха. Но след като ограбиха успешно царската хазна на Троянската пътека, войводата се развесели и обеща занапред да отпуща, когато има, по кратунка на човек. Всеки подлагаше каква да е съдинка и Герго отмерваше, колкото трябва, без да повтаря. Па и никой не чакаше повторка: срамно беше — Горан рядко изпиваше своята кратунка, а Страхил дори не лизваше. Герго спазваше строго наредбата, че нямаше пощада, ако някой нарушеше обичаите, и всичко беше наред.

И сега домакинът пристъпваше полека, наливаше и отминаваше. Сипа и на дебелия Дражо. Той се изправи, навири кратунката към тъмното и викна ухилен:

— Хай наздраве, войводо! И на нас да е сладко, па и на тебе…

Всички схванаха намека, но само неколцина се засмяха. Герго, както наливаше, се врътна така пъргаво, че прошареният му вече перчем се отметна към ухото.

— Събирай си устата, шишко! — викна той и грабна кратунката от ръцете на разпуснатия четник. — Какви ги дрънкаш?

— Че аз, какво… — рече да се оправи Дражо, но не се стърпя и добави: — Думам само, че момата е харна. Дай си ми кратунката — зъб вече няма да обеля. Искам само да се чукна за хаир с войводата. Ще ида да го викна.

И той наистина тръгна. Дражо едва ли би се престрашил да се навре в очите на войводата, но трябваше някак да се измъкне от тежкия поглед на стария домакин, който сякаш го натискаше по раменете. Ала преди още да излезе от светлия кръг на огъня, пред него се изпречи едрият като бука байрактар.

— Къде?

— Войводата, рекох да викна да яде — смутолеви думите Дражо и без да ще, поизви рамо назад.