Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Где е тая стока бе, джанъм?

— На конете …

— Ха! — прихна Горан. — Това стока ли е? Фурда!

И той пак изсипа парите в кемера, но извади ножа си, рязна гайтана, после сви кесията на топка и я подхвърли към домакина на четата:

— Дръж, Геро, прибери тия грошове. Ще има да запалим някоя свещ, за да ни прости Мохамед греховете. Ние си отиваме — извърна се той пак към търговеца. — Да не би да почнете да викате, че ако ви чуя, веднага ще ви светя маслото, така да знаеш. Хайде, дружина!

И той пъргаво тръгна нагоре по рова, като мина покрай сами Страхила. Но войводата не му се обади. Момчетата подкараха конете малко изотгоре, за да могат да поемат равното. На пътеката останаха само вързаните пътници, които мълчеха, както им беше поръчал страшният хайдутин. А той вървеше и си подсвиркваше, като че не беше оставил зад себе си трима вързани хора, които кой знае кой щеше да отвърже, изхрани и подслони през настъпващата студена балканска нощ. Изведнъж нещо се зачервеня до един храст. Горан се отби, наведе се и се вгледа.

— Кърпа!

Разгъна я — беше свилената червена забрадка, която Страхил носеше бодната в пояса си.

„Тя е — реши Горан, като се мъчеше да разбере какво дири тука. — Ето где е откъснато парчето, с което войводата превърза веднъж пръста на Божила. Но кога ли ще е минал“ — чудеше се той.

Приведе се и почна да занича по тревата наоколо — личеха съвсем пресни следи. Тревичките бяха полегнали към клисурата.

„Що ли не се е обадил?“ — питаше байрактарят, като пристъпваше полека по дирите, за да ги не загуби.

— Какво, бай Горан! Мечка ли е минала? — подвикна му отдалече един от хайдутите.

— Гледай си пътя — отвърна му Горан и почака, докато момчетата отминат нагоре с конете.

После пак се приведе и задебна. Стъпките се отбиха от чистото и се загубиха в гъстите шубраки. Следата по клончетата беше скорошна и той не я остави. Когато излезе от храстите, се намери на самия път, отгдето Страхил преди малко беше гледал ограбването на търговеца. Камъчетата бяха разместени, като че някой ги беше ровил с ръка.

„Лежал е тука“ — реши байрактарят и пролази напред. После свали калпака и надникна над ръба на крайпътната скала, като привеждаше главата си към рамото, за да подаде само едното си око.

Не беше се излъгал — следите бяха на войводата. Ето го и него — стои пред търговеца, но гледа вторачено настрана, като че решава нещо. Ето, извади ножа …

Горан се усмихна: „Ще му свети маслото.“ Ако не беше Страхиловата заповед да се не убиват непровинени турци, и той би му видял сметката… Не би му простил — та нима агарянците пробираха кой виновен, кой невиновен…

Очите на търговеца се бяха ококорили от страх, долната му челюст се тресеше.

Войводата посегна с ножа, но не да го забие в гърдите на турчина, а само да разреже вървите, с които беше опасан около дървото. Вървите се свлякоха.

„Хо! — едва не се издаде Горан от учудване. — Сигурно не иска да убива вързания човек“ — успокои се той и зачака.

Но Страхил прибра ножа.

— Ще минеш ли покрай конака на Мехмед бей? — запита той стрещения нещастник, който не смееше да се отлепи от ствола.

— Щях да мина — каза търговецът. — Но сега нямам работа там … Всичко ми задигнаха, какво да продавам? …

— Колко ти струва стоката?

— Аз си знам — посъвзе се турчинът, като разбра, че не го грози беда. — Цял кемер алтъни съм дал за нея.

„Лъже магарето — помисли Горан. — Надали струват повече от двайсет алтъна.“

Страхил посегна и взе феса от главата на турчина. После измъкна кемера си и го изсипа в него.

— Дръж! — подаде го той на пленника. — Тука има и за нови коне, и за нова стока …

Фесът подскачаше в ръцете на търговеца.

— Пускам те — натърти Страхил, — за да свършиш една моя работа.

Войводата се огледа, като че се боеше да го не види някой. Горан едва успя да се притули зад камъка.

— Ще тръгнеш и няма да спираш, докато не стигнеш Мехмедовия конак. Намери бея и му кажи: „Страхил е съгласен да ти върне момчето, ако му дадеш прошка.“

— Какво-о? — неочаквано викна байрактарят и се изпъна на ръце върху камъка. После скочи, затича към войводата си и го хвана за рамото. — Какво рече, войводо? Прошка ли?

— Прошка, Горане — едва чуто издума Страхил. — Не ща вече …

Едрото лице на байрактаря почна да се обтяга, веждите му се вдигнаха нагоре, белките на очите му се откриха и от клокочещтото му гърло бликна луд, бесен смях:

— Хахаха!… Хо-хо-хо!… Слушайте, камъни! Слушайте, буки! Хайдутин прошка иска! Хахаха!… Страхил … Хо-хо-хо!…