Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

Не му се оставяше стария бащин дом. Всичко като че с глас молеше да бъде поправено и подновено. Дори и колът, за който беше привързал коня си, беше се изскубнал. Страхил се наведе, опита се да го забие, но долният му край беше съвсем изгнил. Остави го пак и се отби в зимника. Дълго пипа, докато намери секирата. Колкото и да беше ръждясала, все пак свърши работа — изостри колеца. Обърна я тил нишки, замахна няколко пъти и го заби дълбоко сред гнилочта в старата дупка.

— Поне едно нещо да стои здраво на мястото си! — рече си хайдутинът и се опита да разклати побития колец.

Но той не се поддаде.

„Аз се клатя и заради него“ — помисли Страхил и се приведе да хване юздата.

Докато вървеше през бъзето, той наистина се клатеше, като да бе пил гъста джиброва утайка.

Страхил привърза коня до пътеката, затича нагоре и надникна през пролеза.

Под големия бук, сред поляната, стоеха Димо и момчето на бея. Димо дялкаше нещо по кората на дървото, а детето стоеше до него и държеше мъничък лък, който пак Димо трябва да беше измайсторил.

— Гледай тука! — извърна се младият хайдутин към бейчето, като сочеше издялкания кръг на кората. — Ха да те видя сега! Ела …

И те отстъпиха десетина крачки. Детето опъна връвчицата на лъка, прицели се и пусна дряновата изострена стрела. Тя не улучи белега, но се удари о дървото.

— Още малко, и щеше да умери — потупа Димо детето по гърба. — Хайдутин ще те правим тебе … Да биеш турците!

Детето не разбра шегата му и подвикна зарадвано:

— Хайде още веднъж!

Неочаквано иззад храстите се показа Димка. Усмихна се отпаднало, като да бе сънена, и подхвърли на Димо:

— Ами от мен хайдутка става ли?

— Не знам — кимна глава Димо и почна да я отмерва с очи. — Както те гледам, доста си ячка, но пак ще трябва да опиташ …

— Я ми дай пушката! — оживи се момичето. — Да видиш, че ще ударя.

— Охо! — замята ръка Димо. — Оттука и баба знае. Само да пресегнеш с цевта, и ще докачиш дървото.

— Добре де, кажи тогава откъде!

— Най-малко от трийсет крачки. Ако удариш, ще те призная за хайдутка.

— Хайде! Отброй трийсет крачки. Димо отиде към дървото и почна да отмерва, като измяташе крака, колкото вече можеше.

— Ехей! Това крачки ли са!

— Крачки са, крачки! — отвърна със смях Димо, като продължаваше да подскача. — Хайдушки крачки …

— Добре, добре — подтичваше след него момичето. — Аз и оттука ще ударя.

— Ха сега да те видя! — тръкна с крак Димо черта по тревата. — Дай да подсипя малко барутец във фунийката.

„Не ще може да удари“ — помисли Страхил, като извади пищова си и огледа дали е наред кремъкът му. После се прицели в белия кръг на буката и зачака момичето.

Двата гърмежа екнаха едновременно. Оглушена от трясъка на своя гърмеж, момата не схвана, че и друг беше гръмнал. Но набитият хайдушки слух на Димо различи втория гърмеж. Момъкът живо се извърна, съгледа войводата сред дима, но не го издаде, а затича към дървото, сложи пръст на цъфналата сред белия кръг дупка от Страхиловия куршум и викна смаяно на момичето, което припкаше към него:

— Брей, че си стрелец! От тебе не само хайдутка — войвода ще стане!

— Я, я да видя! — отмести Димка момъка и загледа със светнали очи прясната раничка на дървото. — Видя ли бе! — нахвърли се тя върху Димо. — Какво ти казах аз. Ако беше тука Страхил …

— Тук съм! — обади се засмяно войводата зад нея.

— Страхиле! — трепна тя и се спусна към него. — Видя ли? От трийсет крачки! Точно в средата съм ударила! Ела, ела да видиш! — задърпа го тя към дървото. — Димо, кажи му де!

— Така е — кимна важно глава Димо, но щом тя извърна лицето си, той смигна весело на Страхил. — Право дума момичето. Заклевам се в света Богородица, че дървото от куршум е ударено.

— Видиш ли? — продължаваше да бъбре радостно момичето, като придръпваше Страхила за елечето, за да гледа там, гдето тя му сочеше, а не да оглежда поляната. — И аз, Страхиле, искам да стана хайдутка. Приемаш ли ме в дружината си? Заедно да бием турците!

— Къде е Горан … и другите? — запита войводата тихо, сякаш не беше чул радостните въпроси на Димка.

— Дотърча преди, има-няма, един час Петрун, оня дребничкият овчар от крушовенските кошари, и обади, че някакъв тежък търговец минавал из клисурата. Бай Горан дигна дружината и отиде да го пресрещне. На Преспата смята да то причакат.

— Не е трябвало тъкмо сега — поклати глава Страхил. — Още едното не сме оправили. Отгде минаха?