Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Нека и те веднъж по дете да пожалят — избъбра със задавен глас войводата.

Разказът на бабата съвсем го забърка. Всяка нейна дума го хласкаше като тепавично черясло — степаха се на козяк мислите му, който и край да подхванеше, все не можеше да източи ясна жичка.

— Дете ли е, сине — и християнско да е, и поганско да е, — все е мило на майката. От сърцето си го къса тя. При вас ли е то? Горе ли е?

— Горе е… Димка го наглежда…

— Ами тя как е? — разпитваше бабичката. — И нея ли смятате хайдутка да правите? Но Страхил не отговори.

— Ох, Страхиле, Страхиле! — отскочи на друго бабата, като го видя как се смръщи. — Минах оня ден покрай вас, че бях дала мотиките на Реджеб да ги наклепа, поспрях се, погледах — жива душа няма. Дожаля ми и си поплаках. Не видя майка ти хаир ни с баща ти — че не можеше и той като тебе да трае, — ни с тебе. Що не се върне, викам си, момчето от тия пущинаци, па да потегне едно-друго, да си поживее и то като човек. Не му ли, викам си, дотегна това скитане … Знаеш ли откога си тръгнал? Ей такъв момчурляк беше, когато се изгуби от село.

— Не става, бабо Стойне, от хайдутин орач. На хайдутина пушката му е ралото… Па съм и забравил — продължи той, като опипваше дръжката на ралото и поглеждаше кравиците.

— Я, я опитай! — заподканя го баба Стойна. — Дръж копралята. То не се забравя лесно, не е кой знае какво чудо … Отмени ме малко …

— Забравил съм, ти казвам — повтори хайдутинът, но пое копралята в лявата ръка и хвана ръчката на ралото. — Ама като си рекла — що да не опитам. Ес! Ча! — викна той на кравите. — Я ги гледай ти тях!

Добичетата усетиха, че мъжка ръка е хванала ралото, и закрачиха по-живо из надолнището. Бабичката заситни младежки по буците и пак заизхвърля към храстите отметнатите от браздата камъни.

— Добре караш — похвали го тя. — Имат ти страх не само хората, но и добичетата. Ама това мигар е рало! … Ти ще си направиш друго, голямо, тежко … Па като подкараш ония ми ти волове… Ако не бързаш — да приготвя нещичко да хапнем. Каквото се намери …

— Приготви, приготви — съгласи се Страхил. — Къде ще бързам? Тая ли беше кравата, дето наш Димо ти я докара?

— Тая е, сине… Да ви поживи господ — и тебе, и момчетата. Какво прайвахме без нея: и млекце ни дава, па и работа върши …

— Добре е, ама пак си е крава — подхвърли Страхил след бабичката. — Друго нещо са воловете …

… Ще си вземе един чифт. Чак от Плевенско ще ги докара. Че да се емнат — не волове, ами бели облаци. Да видят тогава какви бразди знае той да тегли …

Усети как кипна сбираната в тежкото безделие сила, как преля в ръката му и заизтича през ръчката в земята.

Увлече се хайдутинът: искаше само да опита дали не е забравил рало да държи, но браздите се диплеха една по една, а той все не спираше. Слънцето припичаше и потта лепнеше по клепките му. Хайдушкото рухо му дотежа — спря кравите, прекоси изораното и почна да се разпасва. Окачи на една полегнала към дола круша тежкия силях, вулията и рога с барута, хвърли наметката, елечето, калпака и остана само по риза. Когато пак тръгна към ралото, краката му като че не допираха браздите — толкова леко се усещаше.

„И да ме видят, не могат ме позна — мислеше си той с тиха радост. — Барем веднъж и аз да заприличам на човек.“

Пак подкара, а шеговитите му мисли не го оставяха: Ще изоре до вечерта, ще впрегне и ще подкара към село. Ще спре пред вратника, кучетата ще залаят радостно — жена му ще чуе и ще дойде да му отвори … Засмя се.

„Чия жена бе? …“

Добродушният му смях се претопи в блага усмивка, която смекчи коравите, загорели черти на лицето, и дълго не го остави.

Кравиците пристъпваха в браздата, той крачеше след тях, държеше ръчката, но нищо не виждаше: през влагата на очите му се мяркаше разтворената врата на тяхната къща. Огънят в огнището пламтеше и озаряваше на алено едно хубаво моминско лице. Устните й помръднаха, като да го запитаха нещо … Вслуша се да дочуе, но ралото изскриптя в един камък, запъна се и кравиците спряха.

— Трябва да видя какво е станало с къщата — промълви все още в унес войводата и едва като чу гласа си, се опомни.

Разкърти камъка, изкара браздата до края и тръгна да се облече.

— Къде се разбърза, Страхиле? Няма ли да си хапнеш от мойта джанковица? — пресрещна го смаяната бабичка.

— Съсетих се нещо — смръщено отвърна войводата, без да се спре. — Забравих да поръчам една работа на момчетата …

Бабичката не додаде нищо, но го проследи с поглед, докато отвърза коня, и чак когато видя, че не тръгна нагоре, а се спусна към село, тя лекичко се усмихна и поклати глава.