Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Дай го на мене! — пристъпи пъргаво Димка, клекна до детето и почна да оправя косичката му под широкия нахлупен калпак. — Ела, момченце, ела да се стоплиш на слънчице. Какво са те пременили — цял войвода са те направили.

Умореното дете беше отворило безсилно устица и се оставяше да правят с него каквото искат.

— Та, рекох — продължаваше Горан, като поглеждаше под вежди ту Димка, ту Страхила, — да го доведа. Дано при нея се успокои. Само че тя трябва да се преоблече. Ей в оня сандък има женски дрехи.

— Добре, бай Горане, ще се преоблека — рече девойката. — Вървете си вие, стига сте плашили детето с тия пищови и ножове.

— Дано не стане звяр като баща си! — додаде байрактарят и си тръгна.

Страхил го последва.

Догони го галеното бъбрене на момичето, което постилаше на детето да си легне откъм по-светлата страна на одъра.

Не правиш добре, войводо!

Хайдутите се измъкнаха през цепнатината на светло. Горан се поспря, извади лулата си и почна бавно да я тъпче. Страхил схвана, че е наумил да му каже нещо, та и той се спря.

— Кога смяташ да върнеш момата? — обади се по едно време байрактарят, без да вдига очи от пръстената лулица.

— Не съм мислил — отвърна войводата, като провлече пръсти по мустаците си. — Тя ще трябва да се крие някой и друг ден, докато премине първият яд на Мехмеда…

— Тука ли смяташ да я криеш?

— Нали ти рекох — не съм мислил! Схвана Горан треперливата жичка в гласа му, но додаде все така нехайно:

— Ако мислиш тука да остане, няма да е зле да викнем баба Стойна…

— Защо ти е?

— А бе защо! Хорска челяд е това — трябва да се варди…

— Ами ще я вардим — мръдна рамене Страхил.

— Само момиче не бива нито ден да остане при дружината — това знам аз! — отсече Горан и погледна открито войводата си.

— Защо? — сопна се неуверено Страхил, ала не издържа погледа на байрактаря, та зарея очи към долния край на поляната, гдето димеше огнището.

— Няма какво да ме питаш мене! Щом ти не знаеш — аз ли ще ти кажа? Ти си войводата!

— Щом съм аз войводата — ти ще траеш! Каквото направя, това е! — сопна се Страхил и закрачи към скалите, които ограждаха като стена горния край на хайдушката поляна.

Горан не мръдна, нито рече нещо. Стоеше и гледаше, докато войводата се закри сред скалите. Чак тогава той пухна насъбралия лютив дим и поклати глава.

— Не правиш добре, войводо!

Никога Страхил не беше се сопвал така на байрактаря си, че от баща и брат по-близък му беше. Какво ли не бяха претеглили заедно през отминалите години! Колко пъти Горан беше спасявал и него, и цялата дружина, та момчетата ги почитаха наравно. Мнозина се смениха — едни загиваха, други не изтрайваха и се връщаха в мирния живот, но Горан никога не отстъпи нито крачка от него.

Преди години шайката на Шериф Видинлията напада кошарата на Горана, подпалва къщата му, гдето изгарят живи жената и децата му, и подкарва стадото му да го прехвърли към Тракия. Не знаели те, че стопанинът не е дома. А той за сол бил слязъл. Не видели хаир от това стадо. Спуснал се Горан по тях, като лисица ги дебнел, като вълк ги връхлитал — сам срещу всички. Един по един ги требел. Главатаря Шериф той чак в Одрин настигнал и сред кафенето, както оня си сърбал от филджана, забил камата в гърдите му… Едва след това подирил Страхиловата дружина. Ако не зимуваха нейде заедно, той напролет пръв се явяваше на уговореното място. Привърза се към Страхила и призна от сърце войводството му — макар че и по години, и по опит, и по омраза към чуждите и свои изедници Горан го надминаваше. Свято зачиташе той волята на войводата. Бива ли сега заради едно моме да се скарат?

— Той да се не бърка! — гласно изрече Страхил, като се промъкваше между скалите, за да излезе на обичното си местенце над пропастта, отгдето често гледаше просналото се в синкавия безкрай ширине. — Аз си знам работата: ще я пусна сега, па утре пак тичай да я спасяваш … Ама то два пъти не става … Кога, кай, смяташ да върнеш момата на техните? Ха!

Отпусна се на росната трева и пак загледа цървулите си. Отдавна бе добил тоя обичай — гдето и да седеше, все ще се приведе и ще загледа изтърканите от камънаците пети.

Не му се щеше да признае, че му е дотегнало да скита по балканските поляни — от гора в гора, от пещера в пещера, по пътища и кръстопътища; зиме да плуе в мазите, кошарите и опушените кръчми, а пролети пак да тръгва по старите пътеки. Теглото нямаше край, зулумите не свършваха, а годините преваляха една по една и косата му взе вече да се прошарва…