Орлин Василев: Хайдутин майка не храни

— Мене не ми е весело…

— А пък мене ми е весело! — рипна неочаквано той, запляска ръце и викна: — По-живо! По-живо! Трамтараратата! Трамтарараратата…

Гласовете укрепнаха, сляха се в мъчителен тръпен повик, гъдулката източи сребърни нишки, опаса белите тела, сви ги на купчина, но беят се спусна, хвърли настрана елечето си, викът му разкъса нишките и той закърши снага Между жените си.

Наближаваше краят. Момичето трепереше, чупеше пръсти и мълвеше отчаяно:

— Господи! Няма ли кой да ми помогне?… Господи!…

Песните и провикванията излитаха през разтворените прозорци и заглъхваха далече в лунната нощ.

Дали шумът от веселбата събуди якия мечкар, или той още не беше заспивал? Па и как да заспи в тая смрад? В обора бяха се изтъркаляли двайсетина капнали от дневния труд ратаи. Миришеше на пот и тор. Мечкарят се надигна, прекрачи спящите тела и се измъкна навън. Задиша често и дълбоко, за да проветри гърдите си от вонята. Огледа се. Луната огряваше начупените покриви на струпаните в разкривена купчина постройки. Между тях, там, гдето дворът не беше застроен, се издигаше висока стена с чардак от вътрешната й страна, отгдето се наблюдаваше околността и можеше, ако се приклекне, да се стреля безопасно.

Нейде просвири горски кос.

Мечкарят измъкна дългата кама от пояса си.

Горският кос прелитна по-близо и подсвирна под самата стена.

— Тука са! — трепна мечкарят и в същия миг видя как един пазвантин се изправи на чардака. — Дано не подсвирнат още веднъж!…

Пазвантинът се наведе над стената и почна да се вглежда в тъмното. Но мечкарят вече лазеше по стълбата. Пазвантинът беше видял нещо, защото се отдръпна и посегна към изправената на чардака пушка. Не успя да я вземе — мечкарят се метна на гърба му, провря силния си лакът под брадата му, отметна главата му назад, събори го и заби ножа си в гърдите му. После бързо разви опасаното около кръста си дълго въженце, завърза единият му край за чардака, прехвърли другия през стената и тихо подсвирна.

Не мина много, и една широка лапа се залепи за горния ръб на оградата. След ръката се подаде калпак, после две пламнали очи и едни увиснали, дълги мустаци.

— Каква е тая свирня, Димо? — избоботиха мустаците.

— Сватба, бай Горане — отвърна тихо Димо. — Че как може сватба без кум? Тъй, както ме гледаш — изпъна снага Горан на стената, — дали ме бива за бейски кум, а?

— Според мен бива те — одобри го мечкарят. — Ама не знам Мехмед какво ще рече.

— Белким ме хареса — потръкна Горан оръжието по силяха си.

После и двамата се наведоха, подадоха ръце и почнаха да измъкват от тъмната сянка едрите, сякаш нарочно отбирани, накичени с пищови и ножове сватбари.

— Е, хубавице доволна ли си от веселбата? — приведе се Мехмед над нея. — Трай, хубавото тепърва почва… Що е време, все е наше! Няма да ходиш утре на нивата я! Ще спиш, колкото искаш.

Що ще бърза? Та нима миризмата на хубавата гозба е по-малко сладка от самото ядене? Нека я погледа, нека й се порадва. Па и тя да свикне, да се не плаши… Да не му развали кефа.

„Сега! Сега!“ — мислеше си момичето и стискаше с изтръпнала ръка скрития под възглавницата нож.

Както се е изправил пред миндера, както е изпъчил гърдите си, само да замахне — и той ще рухне на килима.

Зъбите й тракаха… Страшно е…

Но онова, което се случи, беше още по-страшно; беят изведнъж се огъна, политна напред и притисна с две ръце възглавницата. После изви ръката й, измъкна ножа от изтръпналите й пръсти и го захвърли далеч към дъбовия рязан стълб посред одаята.

— Така! — изсъска стръвно той. — Първо ще си моя, па после мри, ако искаш! Мен още не ми се умира. И то … от жена!

Приведе се, сграбчи я и я дръпна към себе си. Но преди още да я прегърне, тя отмаля и клюмна в ръцете му.

Мехмед се озъби доволно: когато плодът узрее, сам пада от дървото!

Сложи я полека на възглавниците. Тялото й се изпъна и едната й гърда се откри, сгушена като бял гълъб в свиленото си гнездо. Беят прилегна на миндера и посегна да я погали.

Изведнъж силен женски писък процепи нощта. Последваха го други писъци.

Мехмед се сепна, остави Димка, рипна и неволно се опипа за оръжие. Нямаше, че не за бой беше той в харема си!

Един гърмеж, втори… Вратата откъм стаите на жените се хласна. На прага застана и се огледа висок мъж с димящ пищов в едната ръка. Зад него изтрополиха други тежки стъпки, мярнаха се високи калпаци.