Орлин Василев: Хайдутин майка не храни

— Виж, виж какво ти праща беят!

— Искам да си ида… — проплака пленницата.

— Стани, стани да те накича… Да знаеш каква хубавица ще станеш. Майка ти да те види, няма да те познае.

Ханъмата посегна да сложи една огърлица на врата й, но докосването на студените зърна накара девойката да потръпне. Тя замахна изведнъж — конецът на наниза се скъса и бисерните зърна се разпиляха по килима.

— Махайте се! — скочи тя. После се спусна към подноса, бишна и разпиля накитите, сграбчи дрехите и подбра с тях ханъмата. — Излизайте! Махайте се! Махайте се! — шибаше тя, гдето свърне.

Момиченцето с подноса затича към вратата, но веднага се дръпна: на прага стоеше господарят на тия краища — прочутият спахия, ездач, пехливанин и любовник — Мехмед бей. Стоеше и гледаше усмихнат как разлютената българка гонеше ханъмата към вратата.

Видя го и пленницата, остави ханъмата и почна да отстъпва навътре, като че имаше къде да се скрие от новия враг, който не можеше да бъде изгонен само с безсилни викове.

Беят кимна на ханъмата. Тя излезе и притвори вратата след себе си.

Димка продължаваше да отстъпва, докато стигна миндера. Качи се на него и се опря до стената. Погледът и не се отлепваше от обтегнатото в усмивка лице на бея. Ръцете й опипваха стената, докато пръстите отново се впиха в пречките на решетката.

Беят пристъпваше към нея все така бавно. Когато ръцете на момичето се отметнаха към решетката и стройното тяло се поизпъна напред в прилепналия сукман, той се спря да му се порадва. Раменете му се поизгърбиха, подстриганата му овална брадичка се издаде напред.

— Защо се лютиш, хубавице моя? — запита той с присвити очи.

Димка изведнъж се откъсна от решетката, прескочи миндера, падна в краката на своя поробител и проплака задавено:

— Пусни ме, Мехмед бей! Пусни ме да си ида при нашите!

Мехмед бей се наведе добродушно над нея, като че наистина я съжали.

— Защо искаш да си идеш? — запита той кротко. — Да не те чака някой? Либе ли си имаш, а?

— Нямам аз либе, нямам… — шепнеше забъркано момата. — Пусни ме, ако имаш сърце! Или ме убий, по-добре.

— Защо ще умираш? Лошо ли е при мене, а? Че ти тука като султанка ще живееш… — Отрупаните с пръстени ръце се плъзнаха по лактите на Димка, хванаха една от китките на ръцете й. — У-у… Колко е корава. А като поживееш при мене, същата тая ръка ще изтънее, ще избелее, ще стане мека като гушка на гургулица… — Гласът му затихваше. — Ех, да знаеш как ще те галя, как ще те милвам. Ти ще бъдеш най-любимата от жените ми… Я! Дай да те видя!

Той отново обхвана раменете й, придигна я и се опита да я прегърне, но момичето се изви, блъсна го, отскубна се от ръцете му, рипна на миндера и долепи ужасено лице до решетката.

— Хораа!… Хораа! — запищя то.

Но отвън долитна само игрива свирня на гъдулка.

Беят се смееше:

— Не викай… Не си дери гърлото: няма кой да те чуе.

Не бързаше Мехмед да откъсне плода, а и синът му — пет-шестгодишно, пременено в шалварки и сърмено елече момченце — дотича да го дири.

— Тате! Тате! — завика то. — Мечка, Мечка! Ела да видиш!. Ела бе, тате!

— Добре де, чакай — не можа Мехмед да се скара на своя мъничък любимец. — Ще дойда. А ти — извърна се той към Димка — не се дърпай повече. Мечка, що е мечка, па и тя се укротява. Дай да те пременят. Довечера ще направим веселба, каквато не е имало в тоя конак.

Кой знае защо беят щракна шеговито с два пръста към долепената до стената хубавица и тръгна подир сина си да види мечкарите.

Обширни бяха зиаметските земи на султанския спахия Мехмед бей. Почваха от върх планинския гребен, огъваха се по гористите хълмове и прилягаха в продълговатата котловина, сред която се издигаше старият конак на кулата. Земите бяха обширни, но все пак имаха граници, а жаждата на техния господар за богатство и слава беше безгранична. След като видя султанските и пашови сараи в Стамбул и несметните богатства, които се криеха зад дебелите високи стени на графските и рицарски замъци из Австрия, Хърватско и белокаменния Родос, и той замечта да изгради сараи, за които дори пиратите от венецианските галери и дубровнишките галиони приказки да почнат да разказват. Да докара мермер от морето, благоуханно дърво от Ливан, французко стъкло и чешко желязо, пурпурни бои от Дубровник и Венеция, килими от Иран, цял керван свилени платове от Масър, сребърни свещници и златни украси от стамбулската златарска чаршия и да викне: