Орлин Василев: Хайдутин майка не храни

— Хайде, бабана!… Пристъпвайте, че стъмни! Конят настигна и блъсна с лъснатата си гръд накуцващия старец.

— Удри бе! — прорева Алия срещу единия пазвантин. — Какво ги зяпаш?

Пазвантинът извъртя пушката си и стовари приклада, гдето му попадна. И други пазванти заудряха кой где свърне. Предните селяни дръпнаха въжетата. Старецът не можа повече да пристъпи с болния си крак, залитна и падна.

Алия развъртя бича.

— Ставай, вярата ти свинска! Можеш да се биеш, а не можеш да вървиш!

Селяните се струпаха на купчина, опитваха се да оградят стареца, да го запазят поне от копитата на коня. Развикаха се:

— Недей, Али!

— Почакай да го дигнем.

— Ударен е човекът.

— Болен е!

А най-младият от тях — още момче с голобрадо, загоряло лице — се емна напред, блъсна с гърди муцуната на коня и викна с разтреперан глас:

— Стига го тъпка бе! Не видиш ли, че не може да стане!

Конят трепна от удара, изправи се на задните си крака и надвеси копита над главата на момъка.

— Зъбиш се, а? — изрева чалмалията, мушна бича под мишницата на лявата си ръка и пипна позлатената дръжка на ятагана.

— А-а! — викнаха ужасените селяни, замятаха се и повлякоха стареца по камъните.

Но ръката на Алия нема време да измъкне ятагана; откъм скалите екна гърмеж. Ръката изпусна дръжката на ятагана и пръстите й се впиха в сърмата на елечето.

Затрещя нова, страшна пукотевица.

Конят, както стоеше изправен, се изви встрани. Чалмалията се свлече от седлото, но не падна веднага, защото и двата му крака се задържаха в стремената. Конят се подплаши и препусна назад из пътя, по който бяха вече минали. Тялото на Алия се откачи и тупна в коловоза. Последният пазвантин хвърли пушката си и затича да догони коня.

— Стой на място, че те убих!

Не беше за вярване, че тежкият байрактар можа така леко да скочи от скалите през пътя и да се стовари като пълен чувал върху беглеца.

И другите двама пазванти още при първия гърмеж хвърлиха пушките и се присвиха зад навързаните селяни. Единият се хвана за раменете на младия момък.

— Момче, недей… Недей!… — зафъфла той с побелели устни. — Аз не съм! … Аз не съм!…

Но и момъкът не беше по-малко смаян от него. На скалата край пътя се изправи някакъв висок мъж — като че от камъка израсна. Дулото на пушката му още димеше, а огненото небесно зарево искреше по обшивките на хайдушката му премяна, преливаше в бронзовия загар на лицето и разголения врат.

Нарипаха с пушки и ножове в ръцете и останалите хайдути. Неколцина се спуснаха да режат вървите и въжетата и да връзват загубилите ума и дума пазванти. Байрактарят довлече с една ръка своя пленник и го блъсна при останалите двама.

Изведнъж куцият старец забрави болния си крак и ударите от бича и прикладите — викна, та процепи клисурата:

— Страхиле!… Войводо!… Момчета! Ангеле! — тупна той по рамото младия момък. — Това е Страхил бе! Войводата!

Развикаха се и останалите селяни:

— Войводо!…

— Бащице наш!

— Закрилнико!

Страхил слезе полека по два-три камъка и пристъпи към тях.

— Къде сте тръгнали по това вечерно време? — запита той някак на шега, но без усмивка на лицето.

— Остави се! Остави се! — затръска старецът претръпнали от въжетата длани. — Изгинахме, войводо! Мехмед бей отвлече в конака си братовата ми дъщеря. Сестрата на ей това момче!

— Спаси я, войводо! — викна, та приплака и момъкът. — Прегориха сестрицата ми! Потурчи я оня поганец!

Страхил огледа селяните един по един и запита троснато:

— Ами вие… цяло село! Къде бяхте? Докога, здрави и прави мъже, ще ви газят! Ти бре! — сопна се той на Ангела. — „Спаси я, войводо!“ А че не си заплакал! Я се погледни колчав мъж си! Къде беше, като отвлякоха сестра ти? Казвай де! Къде беше? Мляко ли бозаеше? Дърво нямаше ли? Камък, нож? Зъби нямаше ли?

Избухването на войводата беше така неочаквано, че Ангел се вкопа на мястото си.

— Дотегна ми с баби да се разправям!… — извърна вгорчено лице Страхил.

— Не викай, войводо… — вдигна ръка да го спре старецът. — Не дели мегдан със селските кехаи. Я виж тука!

Старият се наведе и заврати крачола на болния си крак. Омотаните кървави парцали се бяха смъкнали при стъпалото и в дебелината бе цъфнала развредена рана от куршум. Кръвта се цедеше по крака, нагизваше навущето и се съсирваше с прахта в цървула.

Опомни се и момъкът, дръпна рязко съдраната си риза и разголи рамото — откри се дълга, засъхнала рязка от нож. — Виж!

— Мнозина бяха нападателите — добави един мъничък селянин.