Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

И двамата бяха облечени еднакво: сини сукнени потури с прибрани дъна, обшити отпред със сърма и гайтани, все такива елечета — сини на гърба, отрупани със златна везба отпред, — а под елечетата — надиплени силяхлъци. Отликата бе в годините — байрактарят би могъл да мине за баща на войводата.

— Забавиха се нещо… — обади се по-старият, като намести праханта на кремъка и секна два-три пъти да припали късата си пръстена лулица.

Войводата беше подвил стъпалото на десния си крак върху коляното на левия и гледаше протъркания на петата цървул. Изведнъж потръпна като от студ, вгледа се още по-вторачено в мъничката дупка на цървула, но се обади за друго:

— Ти по-добре да не беше пушил сега…

Байрактарят мярна с бърз поглед залегналите хайдути и палецът на лявата му ръка, както прибутваше цъфналия от огънчето на праханта тютюн в лулицата, за да го припали по-добре, прилепна неподвижно, захлупи отвора на лулата и тя угасна. Не можа поне веднъж да смукне Лютивия дим! А му се пушеше… Леко недоволство затлея като прахан в очите под надвисналите вежди и като прахан загасна. Само дебелите ноздри на широкия нос се опитаха да доловят отлитащия приятен мирис.

— Прав си… — като че за собствена утеха се обади той. — Наредбата си е наредба…

Войводата все още не вдигаше очи от Протърканата пета.

— И тия цървули се скъсаха — бавно провлече той, като зачопли с пръст дупчицата.

— Жалиш ли ги?

Младият не отвърна. Просна се по гръб, подложи пестници под главата си и загледа едно опърлено от пламъка на залеза облаче.

— Бай Горане…

— Кажи, войводо.

— Все така ли ще бъде? Цървули след цървули…

— Не те разбирам — отвърна Горан, но по това, как малките му живи очи се свиха и отдръпнаха в бръчките на клепките, беше явно, че долавя нагде биеше войводата.

— И тия цървули, казвам, се скъсаха от скитане… Докога ще е?… Още колко чифта, мислиш, ще скъсам?

— Че отде да знам! — недоволно пробъбра байрактарят. Думите му сякаш се заплитаха в увисналите мустаци. — Ако не ти се късат вече свинските кожи, подложи гръб някой път — нека съдерат твоята… Какво повече?

Ясен слух имаше войводата, долови яда на байрактаря си, но не се остави от разговора.

— Какво ли? — продължи той, все така тихо, но с голяма, възпирна сила. — Днеска къщата на едного ограбили, другиму утре овцете задигнали, на третия ден майка почернили, човек заклали. Ти все тичай, причаквай на пусия, стреляй, вдигай бесилки по дърветата, бягай от потерите… Лижи като куче гноясалите си рани. Няма ли край?

Суровото лице на байрактаря се смекчи от тъжна загриженост.

— Какво ти е, Страхиле? — премига Горан. — Болей ли си?

Но войводата не можа да му отговори — изписука пиле: може би славейче, може би Кос. Изписука тихо, но и двамата мъже на полянката го чуха. Лицата им се изопнаха, а ръцете мигом посегнаха към сложените на тревата пушки. После се надигнаха пъргаво и прибягнаха към скалите.

— Аз ще мръдна по-изотдолу, та ако някой рече.

— Добре — кимна глава войводата, огледа спокойно цялото място и се позакри зад една скала.

Зъби нямаш ли?

Младият хайдутин-стража, който с писукане беше дал знак за приближаващата опасност, се измъкна от храстите и дотича попрйведен при Страхила.

— Идат, войводо! — подвикна му той. — Нашите са петима. Навързани са на върволица един зад друг. Карат ги трима пеши читаци. Все Мехмедови хора. Само Алия е на кон.

— Аха! — трепна къдравото мустаче на войводата — Дойде Видовден. Момчета! — вдигна той ръка към легналите — Алия ще е за мене.

— Добре, добре, войводо!… — отвърнаха тихо неколцина.

Не мина много — иззад трънаците покрай чупката на пътя се заредиха един зад други петима селяни. Ръцете на всички бяха вързани отзад, а освен това и пристегнати с усукани около телата им въжета. Хората бяха привързани накъсо и един с други, та пристъпваха неравно и непрестанно се подръпваха. Последният — висок, кокалест старец — при всяка стъпка отмяташе някак тялото си — болеше го навярно единият крак, та Щом го докоснеше до земята — веднага се прехвърляше на здравия крак.

Покрай навързаните крачеха с пушки на рамо пазачите им. Най-напред пискливо напяваше провлечено турско маане.

Ето че се зададе и Алия, едър чалмалия, дясната ръка на Мехмед бей, управителят на имотите му, страшилището на раята. Конят ситнеше раван, турчинът се подрусваше на извитото, обковано със сребро седло, придръпваше юздата и напето люшкаше рамене. Пушка нямаше. Само позлатените главички на пищовите и ятагана му стърчаха, пристегнати в силяха. Може би блясъкът по оръжието и нагръдните му накити го подсети да погледне към догарящия залез. Очите му се смръщиха и отместиха на стъмената клисура: тепърва трябваше да я превалят, за да стигнат по-късно в града. Алия пришпори коня и вдигна дългия бич: