Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

Колкото и да се вглеждаше в тъмното, нийде не видя светлинка. Докато беше из полето, чуваше далечния лай на псетата, но като наближи, и той затихна.

Тяхната къща беше през два двора открай село, та той съвсем неусетно се промъкна покрай плетищата и спря там, дето трябваше да бъде вратникът им. Слезе от коня, но хлътна в израслите до пояс магарешки тръни, репеи и бъзе, които бяха задръстили и поваления вратник, и малката портичка до него. Страхил се дръпна назад, избиколи и забеляза малко по-встрани един направен от добичетата и снеговете през зимата прелез в простата каменна ограда. Мина оттам, прекара и коня, но и дворът не беше по-чист. Пътечки трябваше да има, но в тъмното не личеха, та едва си проправи път сред буренака. Конят крачеше след него и пръхтеше от лютивата миризма на смачкания бъз.

Излезе на чисто — там гдето правеха харман някога — и се вгледа да види къщата. Едва различи покрива и между черниците. И тя му се стори нещо не на мястото си — смалила се беше в тъмното, като да бе коленичила пред израслите в последните години черници. На една от тях изпърпа някаква птица. Страхил се вкопа — тръпки полазиха между плешките му само като помисли, че ей сега ще чуе страшното улукане на кукумявката… Но птицата затихна на клончето или в гнездото си и той си отдъхна:

— Добре, че барем кукумявки няма …

Привърза коня за един кол с похлупен отгоре череп, пристъпи към откритите външни стъпала и бръкна между двата камъка, гдето оставяха преди кривата като човка и сплескана като длето в единия край желязна отключалка. Там си беше тя и сега, но щом я взе, ръждата почна да се рони между пръстите му. Изкачи се по стъпалата, но преди да пристъпи на язлъка, опита с крак — страх го беше да не е прогнил и той. Здравата горунова дъска не се подаде. Блъсна я два-три пъти с пета и тя издумка.

— Ще трае години — реши той шепнешката.

Здравата опора под краката му като че му даде малко повечко сила.

Все така яка си беше и горуновата, излъскана в единия край врата. Напипа дупчицата, завря дългия ръждясал ключ, намери нареза на напречната дъска, която затваряше отвътре вратата, и врътна отключалката назад: дъсчицата се отмести.

Бутна вратата, влезе и пак я притвори, за да може да запали огън. Но мазилката отзад вратата се посипа по калпака му, вмъкна се под яката на ризата му… Паяжини облепиха лицето му, мустаците му. Рече да ги махне — още повече ги размаза …

Замириса на мухъл, на прах и гнилота…

Вслуша се, но чу само чегъртането на червеите откъм ъгъла, гдето беше полицата.

Извади огнилото, сложи на кремъка по-големичко парче прахан и зачатка. После пристъпи към огнището, напипа в тъмното няколко останали кой знае откога вършини, обра шумките им, взе от шиника парче сух тор, сви всичко на топка и сложи разпалената прахан в нея. Замаха — торът се подпали. Димът лютеше, но Страхил го вдъхна с наслада — познат, роден мирис, който някога, в детските му години, винаги го подсещаше, че е близо вече бащината къща, топлият краищник, чорбицата и ласката на коравата майчина длан.

„Много ли те разкарва, мама, днеска звънчарката?“ — счу му се приглушен шепот.

Сложи разпалената топка върху старата пепел на огнището, посипа отгоре нови листа и клечки, раздуха ги и огънят пламна. Но колко малко приличаше това огнище на огнището, което му се беше мярнало, докато ореше на нивата.

Обра всички съчки и дръвчета наоколо и ги натрупа върху огъня. Пламъкът го облиза, засили се, затрептя по напрашените паници на полицата. Видя как сянката му се разигра по стената и изтръпна — в гората не бе потрепвал така, както в тоя запустял дом.

Насред собата бе капало и водата беше прояла пръстената настилка дотолкова, че ако стъпеше в дупката, кракът му би хлътнал чак в зимника отдолу. Но той избиколи дупката, взе две-три от изправените в ъгъла конопени паздерки, припали едната от огъня и влезе в голямата вътрешна стая.

И тук никога не беше имало кой знае що, че си бяха винаги сиромаси — един широк одър, постлан с рогозки отдолу и шарени черги отгоре, стан, зидана печка, която се палеше откъм външното огнище, сандъци с дрехи и хубавата рязана полица с извити подпорки, която опасваше и четирите стени, с наредените по нея тасове, шарени паници, гърненца и павурчета за ракия. Огледа се на няколко пъти.

— Всичко е на мястото си — ще трябва само да се изтупа, да се измаже и стаята пак ще светне.

Припали нова паздерка и наближи предния прозорец.