Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

Ей тука, на същото това столче, седеше някога майка му, предеше и плачеше …

— Не — сбърчи вежди войводата. — Не всякога …

Бледото сияние на далечен спомен проясни тъмната завеса на годините. Имаше наистина време, когато майка му не плачеше… Преде и пее … Той седи срещу нея, дялка с хабната костура и я слуша. Слънцето се провира между латинките и шибоя на прозореца, трепти по лицето й със зелени пламъчета.

— Тато беше още жив… — прошепна войводата. — Тя после захвана да плаче.

Саксиите бяха още тука, но цветята отдавна бяха изсъхнали. Само две-три по-здрави коренчета стърчаха върху сухата пръст. Подръпна едното — отскубна се.

— Цветята лесно се прихващат, като има кой да ги полива — рече току-така хайдутинът.

Припали и третата паздерка и отвори вратичката на малкото долапче в стената. Паяжините бяха уплели и него, но нещо светна още с отварянето. Страхил посегна и го взе.

— Пръстенче! — рече той зарадвано и го погледна на светлината: мъничко, сребърно, женско пръстенче.

Посегна пак да го остави, но ръката му застина във въздуха.

Догоря и третата паздерка. Той хвърли угарката и заопипва в тъмното малката халкичка. Изведнъж му се стори, че върши нещо много лошо. Тъмното го притисна отвсякъде и той пристъпи неволно към прозореца — хвана се за дървените пречки и задиша хладния въздух.

Небето на изток вече бледнееше. Петлите размирваха селото, но чувството, че върши нещо недобро, не го оставяше — очакваше всеки миг някой да сложи ръце на раменете му и да го попита гръмогласно:

— Какво правиш ти? Какво си намислил да правиш?

Извърна се трескаво, като да се заварди от удар, и викна:

— Мале, дотегна ми! И мене ми се живее! Живее ми се, мале! Живее ми се!

И при всеки вик се блъскаше с песници в гърдите.

Едва сега усети, че главата го боли — сви се на стола, гдето седеше майка му, и застина безмълвен.

Изведнъж в напрегнатата нощна тишина по вратата се чу някакво тихо чегъртане.

Той се изправи и сложи ръка на силяха си.

— Дали не са ме усетили?

Погледна към прозореца, отгдето можеше да се измъкне, като избие проядените от червеите слаби рамки, зърна и четвъртитата дупка на тавана и пристъпи към външната врата. Огънят мяташе последни езици и размазваше светлината си по излющените стени. Войводата пристъпи досами вратата и долепи ухо на дъската. Долови след малко тихо пъшкане. Открехна вратата толкова, колкото да провре само пищова си в цепнатината. Нещо черно се мярна на прага и Страхил без малко не натисна спусъка. Спря го радостно скимтене.

— Черньо, ти ли си! — викна той и усети как коленете му отслабнаха.

Кучето се провлече и легна в краката на хайдутина, като завираше муцуна в навущата му. Страхил съвсем се забрави: клекна, после седна, прегърна главата на старото куче, долепи я до бузата си и замря. Отгде да вземеше думи да изкаже радостта си, че поне една душа беше устояла жива в тоя пуст дом?

— Помниш ли, Черньо? — шепнеше задавено той. — Помниш ли? Помниш ли? …

Питаше него, но и той нищо определено не си спомняше — всичко минало беше се претопило в пъстроцветна като дъга вълна и се люшкаше, люшкаше пред очите му… И само едно черно петно: върви конник през гората и си пее. Връща се от далечен път. Ето го, че наближава Вълчия дол. Гръмна пушка — удари го…

Баща му.

Ала светлата радостна вълна пак плисна, зарумени дори небето насреща, заличи образа на черния конник.

— Ела, ела по на светло. Искам хубавичко да те разгледам …

Излезе от къщи, седна на каменните стъпала и пак заразглежда кучето в предутринния здрач.

— Колко си ожулен! И стар си вече. Не можеш, както ми се види, сам да се храниш … Не ти ли се живее сам, а? Кажи де! Искаш ли пак да си дойда при тебе? Да знаеш каква къщица ще ти направя… Ела с мене да видим къде ще е по-сухо…

И той тръгна наред с кучето да оглежда къде какво трябваше да се прави и поправя.

От оградата на кошарата не беше останало ни помен. Старият кош бе прилегнал до земята.

— И мишките май са избягали от него! — усмихна се Страхил и си представи на неговото място друг кош — висок, плетен, с дялани горунови подпорки по ъглите и червен керемиден покрив.

— С три отделения ще е — за житото, ечемика и кукуруза…

— И това ми било кошара! — поритна той изгнилата слама, свлечена около скелета на някогашната кошара, гдето беше се крил, за да затваря зиме врабците. — Всичко наново трябва да се прави.

Далече заскърца кола.

— Време е да си ходя — погледна той неспокойно към изгрева.