Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Я се връщай — отряза Горан.

Байрактарят не го и дочака да се върне и пак се затули зад дебелия камък.

Хайдутите посрещнаха със смях посрамения храбрец.

— Що го не викна? — присмя му се Димо.

— Работа си имал човекът — примирено отвърна. Дражо и смигна, като врътна глава към тъмното. — Нищо, ще му изпея една песничка. Гдето и да е, той ще ме чуе и ще се обади — ще видите.

И той се сви на тревата, поизкашля се и запя:

Петел пее на боклука, шайне ле, байне ле, либе ле мой, лика бере, люлка плете, шайне ле, байне ле, либе ле мой…

Игривата песен излитна и затрептя над поляната. В същия миг пълната месечинка надникна над Прелеза и сякаш не от нея, а от песента стана по-светло. Хайдутите се досещаха накъде Дражо ще подкара песента, но никой не се обади да го спре.

Та кой лежи в люлчица, шайне ле, байне ле, либе ле мой?

Димка лежи в люлчица, шайне ле, байне ле, либе ле мой …

Притуриха се още няколко гласа:

Та кой люлей люлчица?

Шайне ле, байне ле, либе ле мой …

— Много ли искате да знаете? — подвикна изведнъж първият певец, като разбърка останалите гласове. — Който се сеща — да си трае! — И той завърши, като прескочи един ред от думите:

Еднъж люлне — дваж целуне, шайне ле, байне ле, либе ле мой …

Изведнъж Дражо погледна към полянката и млъкна.

— Казах ли ти, че ще се обади — смушка той прилегналия на лакът до него Димо.

Страхил излезе от тъмното, спря се до огъня и се огледа.

— Какво се умълчахте? Що не пеете? — запита той с пресилена усмивка, като искаше да срещне нечий поглед, но момчетата или свеждаха очи, или се преструваха на заспали. Войводата се позабърка. — Почерпихте ли се?

— Пихме вече — отвърна Димо и се зави в ямурлука си, като придръпна пушката между коленете, както спяха обикновено всички.

Усети войводата, че дружината му има нещо против него.

— Я бре, Герго! — викна той, само да каже нещо, да сподави тревогата си. — Дай още вино! Нека си пийнат — искам всички да са весели.

— Аз вече им налях по кратунка — обади се Герго, без да се извърне. — Па и за път сме се стегнали. Страхил се ядоса:

— Пътят си е път, а като казвам да дадеш вино — ще дадеш.

— Както речеш — отстъпи домакинът и пак взе сложения встрани мях. — Димо, подай си кратунката — сбута той с крак Димо, който беше най-близо до него.

Димо се изправи, порови около себе си и намери оставената до камъка кратунка. Поднесе я към меха, но Страхил пресегна и я взе от ръцете му:

— Първо на мене налей!

При тия думи полянката изведнъж оживя. Хайдутите се надигнаха — толкова им се видя чудно, че войводата поиска да пие. И домакинът го гледаше смаян, като се бавеше да отвори чепчето.

— Какво ме гледаш? Наливай, наливай! — подкани Страхил.

И Герго наля. Страхил надигна кратунката и изгълта виното до капка.

— Дай още една. Герго пак наля, догоре я напълни. Но ето че байрактарят пристъпи съвсем близо до Страхил и рече тихо:

— Ела, войводо. Имам нещо да ти казвам…

Страхил изви смръщено лице, но Горан намери сила да му се усмихне:

— Новина една се получи …

Войводата даде кратунката на Димо и тръгна по него.

Вървяха дълго, докато възбудените гласове покрай огнището затихнаха. Тогава байрактарят спря, погледна с укор войводата и рече:

— Защо пиеш, Страхиле? Ти не бива да пиеш. Знаеш ли какво става с дружината, на която войводата пие?

— Аз не съм вече ваш войвода — глухо отвърна Страхил.

— Недей — възпря го байрактарят. — Не приказвай такива думи. Хич не ти приличат. Замаяла ти се е нещо главата, ама ще ти мине. Аз отдавна исках да си поприказваме, ала все не идваше ред …

— Ти нали чу какво казах днеска на търговеца?

— Нищо не съм чул — махна Горан нехайно ръка. — А ти нищо не си казал!

Страхил стоеше с наведена глава и хапеше устната си:

— Тежко ми е, бай Горане, мъка ми е, та място не мога да си намеря …

— Знам, то с кого не се е случвало! Но като върнеш момичето в село, всичко ще се оправи.

— Нищо не знаеш… Не е само до момичето. И да го върна, мъката ми няма да мине. Дотегнало ми е. Не ми се живее тоя кучешки живот! Откога е, знаеш ли? А мигар аз не съм човек?

Мина доста време, преди Горан да отговори.

— Не си — тежко отсече той. — Не си ти… обикновен човек. Хайдутин си! И не само хайдутин, ами и войвода. Ти си наш! — тупна той пестница о гърдите си. — На народа си! Хората на нас се надяват, от нас чакат закрила! Можеш ли да ги излъжеш? Отгде ще вземеш тая сила?

Облак затули месечината, притъмня. Звездите плахо затрепкаха във висинето.