Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

Ако имаше бог на това небе, той трябваше да види сълзите на стария хайдутин.

— Хайде, аз трябва да вървя вече — обади се байрактарят по едно време и се изправи. Развърза кемера си, извади жълтица и я подаде на момичето.

— Когато ти се случи да влезеш в черква, сложи я пред иконата на света Богородица. Запали по една свещ за душиците на децата. Трички бяха… И още една запали. За нея… за Рада. Хубава беше. Като тебе беше хубава.

Димка се наведе, взе жълтицата и целуна ръката на хайдутина.

— Ти си легни и чакай Страхила. Като го видиш, кажи му: и бай Горан ти дава прошка … Прощава те заради… Само тъй му кажи — не довърши той и се загуби в тъмното между скалите.

Минал някога един русенски паша през Балкана и проснал чадър навръх билото — да почине и похапне сред ливадите на превала край студения извор под брястовете. Хапнал си пашата, полегнал да почине, станал, пак похапнал — припаднала нощ. Разпалили буйни огньове сеизите му, запели провлечени песни, заразказвали приказки — та до съмване. Пак прилегнал пашата на меките възглавници под чадъра си, а като станал, пак похапнал…

Не му се тръгвало — толкова му допаднал тоя мирен, извисен над долните грижи и ядове планински покой.

— Да тръгваме — рекъл той с усмивка на третия ден, — че току виж — станал съм и аз хайдутин.

А на тръгване дума дал на овчарите, които го изпращали — чешма да изгради на извора с три пишура и дълго каменно корито, та който мине, с добра дума да го спомене.

Не забравил пашата думата си и пратил чета майстори. Зачукали, заправили — преди още да паднат мъглите, запели в коритото куршумените пишури.

Минало година-две, и Величко кехая, етрополчанинът, се изкачил горе да обиколи стадата си и да отбере по-тлъстите овни. Приседнал под буката край чешмата, похапнал и той като пашата печено сугаренце, пийнал си от чучура и рекъл:

— Пашата чешма изгради за хаир, аз пък хан ще направя. Да има къде закъснелите пътници да се подслонят в лошо време, а и на мен да ми е сгода, когато идвам при овцете.

От Величко кехая само спомен остана — загина из анадолските зандани, че с хайдутите земане-даване имал и за вяра се борел, но ханът си стоеше на превала, макар че и него на три пъти го палиха злосторници. Дебелите каменни стени още по-здраво се спичаха от огъня — само покривът изгаряше, но покрив лесно се прави — греди в гората, колкото искаш, а и сено по ливадите лесно се събира.

Намираха се и стопани да го наглеждат — я хайдушки ятаци, я пладнешки разбойници. Но откак Страхил излезе в гората, в хана лош човек не се задържа.

Щеше да се разруши добрината на Величко кехая, ако турцикерванджии не бяха гръмнали момчето на дядо Петър Абаджията при един налет на Страхиловата дружина. Отплатиха им хайдутите, но момчето си отиде. Тук го и погребаха — под белите буки, на сто крачки от Величковия хан, не можа баща му да го прежали, остави всичко на другата си челяд, а той се прибра в пущинака, да е по-близо поне до гроба му. Като е горе, все ще му се случи да срещне хайдутин, да си поприказват как е живяло момчето му в гората и как е загинало.

Опушеното голямо гърне винаги къркореше с бобец и не минаваше ден или вечер да се не отбие пътник — да сподели бедната трапеза на стареца.

И тая нощ в кръчмата се бяха задържали трима цигани свирджии. Чули бяха, че в други ден Юсеин бег, чнфлигарят, сина си ще жени с големи дунанми и пехливанлъци, та бяха тръгнали да се присламчат към тамошните свирци. Замръкнаха горе и останаха да преспят под покрив.

Всички вече отдавна спяха покрай огъня, когато някой задумка на вратата. Циганите нарипаха. Събуди се и дядо Петър, хвърли една жаока сухи клечки върху обжарените пънове в огнището и пристъпи до вратата.

— Що блъскаш толкова бе, човече! — подвикна старецът, като се бавеше да отвори вратата. — Кажи: кой си и какво искаш?

— Отвори, дядо Петре! — отвърна глух глас отвънка.

Позна старецът гласа, защото се разбърза: сграби дебелата греда, с която подпираше вратата, отмести я и отвори. Пламъкът на вършините в огнището потрепна в лицето на нощния гост. Трябва да беше тичал из гората, или пък беше се борил с някого — ръкавите на ризата му бяха изпокъсани, калпакът му кой знае где бе отхвръкнал, та къдравият перчем падаше над хлътналите му очи.

— Страхиле… — едва сега се уплаши старецът. — Дружината ли изпрегориха?

— Не — рече да се усмихне войводата, но само разкриви устни, та лицето му стана още по-страшно.