Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Влез де, влез — отмести се от вратата дядо Петър. — Не бой се — додаде той по-тихо, като врътна глава навътре, — цигани са, свирджии…

— Жадно ми е — облиза засъхнали устни войводата, влезе навътре и седна край грапавата, дялана с брадва дъска, закована върху два забити в земята колеца. Налей ми една паница…

— Ама какво е станало бе, сине? — пак запита старият.

— Нищо, дядо Петре, нищо… Всинца са живи и здрави. Мен само си ми е нещо…

Старецът го остави, взе бялото котле и излезе през задната вратичка. Циганите — навярно баща с двамата си сина — се бяха свили до огъня и току пулеха очи към набедения с оръжия нощен бродник.

— Я бре! — викна им Страхил. — Какво сте се умълчали като на погребение? А посвирете нещо!

— Ей сега, сега… — размърда се старият циганин и посегна към торбата, гдето беше мушната гъдулката му. — Хайде момчета, захващайте майсторлъка … Човекът иска да му посвирим. Всеки със занаята си…

Разбързаха се циганите, но хайдутинът не дочака да засвирят — току похлупи глава на дъската.

Дядо Петър се върна, взе от опушената полица една големичка паница, напълни я и я сложи пред Страхила.

— На, сръбни си — рече той, — ама не се запивай, че всичко става — път е тука…

Войводата хвана с две ръце паницата, надигна я и не я свали, докато не пресуши до капка червеното вино.

— Дай и на тях… — рече той и пак климна.

Гъдулката на стария циганин се оплака нещо на цафарата на по-малкия му син, тя като да разбра болката й, сговори се, а когато към тях притури глухите си жалби и зурната на по-стария син, въздухът сякаш натежа от мъка.

Но ето че гласът на младото циганче затрептя тъничко:

Где се е чуло, видяло хайдути мома да ловят, като наш Куман, Кумане?

Зурната и гъдулките запригласяха тихо и довършваха онова, което думите не можеха да кажат:

Уловил Куман, Кумане, Велика мома хубава от Едирненски полета, от чутно село Добруджа.

Старият ханджия изрови отнякъде дебеличка вощеница, запали фитила и я залепи на стената. После хвърли цял наръч дърва в огнището и ханът просветна. Страхил вдигна глава, огледа се неспокойно, като че не можеше да си намери място. Напълни пак паницата от котлето, изпи и нея, но виното още повече подлюти мъката му.

Гласът на циганчето ясно нареждаше:

Назад й ръце вързали, на планина я завели — на хайдушкото сборище …

— Стига бе! — ревна изведнъж Страхил и пипна дъската, като че искаше да я изкърти от колците. — Отгде я измислихте! Тая ли песен намерихте да пеете! — викаше той, па току пресегна, сграбчи котлето и го запрати в каменната стена насреща.

— Страхиле! — изуми се дядо Петър. — Какво правиш, Страхиле!

Трясъкът на котлето опомни хайдутина. Без да погледне някого, той се извлече покрай масата, отлости вратата и пак потъна в синкавата нощ.

— Бог да помага! … Бог да помага! — шепнеше старецът, като се кръстеше бързо.

Земьо, отвори се!

Съмваше вече, когато Страхил надникна в процепа и огледа поляната.

По това време Герго вече разпалваше огъня, а когато биваше много студено — и по две, и по три огнища палеше, за да се припичат момчетата, докато мине сутрешният студ. Но сега не се виждаше нито огън, нито хора се мяркаха покрай огнищата.

Войводата претича полянката и разгърна храстите пред пещерата. Дупката беше зазидана и затрупана с пръст, а по нея присадени малки издънки. Спусна се към огнището в долния край, но обгорените главни отдавна бяха угаснали. Приведе се и почна да рови пепелта. Усети малка топлинка на пръстите си, но и тя изчезна.

Изправи се, обзърна още веднъж хайдушкото сборище и спря очи на старата бука сред поляната. Затича към нея и още отдалеч видя двете пресни резки, пресечени косо с още една — техния си хайдушки нишан, който значеше, че дружината е тръгнала на далечен път. Забърка се като загубено в гората дете. Резките личеха съвсем ясно, а той пак не искаше да повярва, че дружината е могла да избяга от него. Откъсна лист от буката, сбра всичкия си дъх и свирна, като че ония, що си бяха отишли, можеха да се върнат.

Гората мълчеше.

— Горане! — прови той с все сила. — Димо-о!

„… ане … о-о-о …“ — отвърна ехото откъм Пресечния камък.

Облегна се на буката, под която толкова пъти бяха седели на приказки, под която толкова пъти бяха пели — тъжни — за старите войводи, и весели, каквито;! се пеят по хора и седейки. Но и буката не му даде опората си: краката му се подвиха, омаломощеното тяло се смъкна надолу.

— Земьо… земьо… — хъхреше изоставеният от дружината си войвода и дращеше с нокти пръстта около корените на буката. — Отвори се, земьо!… Земьо…