Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Страхиле! — извика някой уплашено. Извърна се — над него стоеше Димка.

— Какво правиш, Страхиле? Защо викаш?

— Къде е дружината? — рипна той и я сграбчи за раменете.

— Ами не знам… Когато станахме тая сутрин, нямаше никой. Намерихме само на камъка една кърпа с хляб и печено месо… Че къде може да са отишли? — проплака момичето. — Кажи, Страхиле!

— И аз не знам — отвърна беззвучно осиротелият войвода.

Момченцето на бея стоеше настрана и го гледаше с пръстенце в устата.

Той, денят, едва-що настъпваше. Кучетата още се гушеха по сламите — нито едно не залая подир момъка, който тичаше покрай селските пътища и ниски каменни дувари, като влачеше тоягата си. Изведнъж сви, блъсна, без да се запре, една плетена вратница, но тя не се поддаде, защото беше залостена отвътре.

— Чичо Димитре! … Ей, чичо Димитре! — викна момъкът навътре към скритата в сливака къщурка.

Сега вече и глухите кучета биха го чули: едно пале джавна откъм сламите, от градината замята цици кучка, а по нея се спусна голям овчарски пес и всички се втурнаха към подранилия гост. Момъкът размаха кривака да ги прогони, но те още повече се настървиха.

— Чичо Димитре! — викна той още веднъж. Изпод навеса на вътрешния двор се обади глас:

— А-о!

Старият стопанин трябва да мажеше колата си, защото се показа между сливите с катраник в едната ръка и омаслено перо в другата.

— Ти ли си, Ангеле! — викна той и закуцука към вратата, че Горановите мехлеми още не бяха заздравили раната му. — Чиба бе! — извъртя старецът катраника към овчарката. — Вълци да ви ядат! Какво си подранил? Какво е станало?

— Деде! — присви очи момъкът. — Не се преструвай толкова…

— На мене ли думаш? — зачуди се дядо Димитър.

— А, не! На кривака си приказвам … Къде си скрил госта си? — запита по-тихо момъкът.

— Кой гост бре, момче?

— Страхил! — отсече Ангел и устата му се обтегна в широка усмивка, която трябваше напълно да разкрие дядо Димитровото хитруване.

Но старецът нищо не разбираше:

— Не се шегувай, сине, ами ако наистина знаеш нещо — кажи. Никакъв гост не е дохождал у нас.

— Хайде де!

— Казвай бе, човече, да те вземат никаквите! — ядоса се старият, като мушна перото в дупката на катраника и окачи брънката на един от шиповете на вратника.

— А пък аз мислех, че ти пръв ще се научиш. У тях, рекох си, е слязъл…

— Кой да е слязъл бре?

— Страхил! Върнал се е в село. Чичо Стамен, говедарят, снощи го е видял, като е идвал насам. Приказвал е с него в гората.

— Приказвал е, вятър — все още не вярваше старецът. — В гората и турчин да си, пак ще ти се случи да срещнеш хайдутин.

— Приказвал е — продължи настойчиво Ангел. — Бай Стамен дирил снощи телето на бабини Райкини по Окрайна, когато срещнал Страхила. Вървял си полекичка и пушка дори не носел. Войводата му рекъл: — Добра среща. — Дал бог добро, войводо — отвърнал чичо Стамен. — Къде така си се упътил? — В село — рекъл Страхил. Селото не е сгодно място за хайдути — закачил го чичо Стамен. Щом е село, то е за всички — подметнал Страхил и отминал.

— И ти какво си рече? Щом Страхил е минал покрай чичо ти Стамена, право у дядови ти Димитрови трябва да е слязъл. Ангеле, Ангеле — заовайква го старият.

— Ама това не е всичко! — разсърди се момъкът. — И жена е имало с него. Димка!

Нарочно да го беше скроил, пак нямаше да смае толкова стареца.

— А, повярва ли сега? — възликува Ангел.

— Трай, трай, да мине това куче! — обади се тихо старецът, като врътна глава към улицата.

Уличката беше тясна и чорбаджи Иорданчо Крастата — висок, червендалест старец — не можеше да не ги види. Но той не извърна глава, а и те не го поздравиха.

— И той трябва да е чул за Страхила, щом се е разшътал по това време — каза разтревожено старецът. — Бърза да иде при субашата. Ела, ела да идем у Страхилови… — отвори той вратницата. — Ако Страхила наистина е слязъл в село, той у тях си е отишъл.

А чорбаджи Йордан продължи да потраква с алената си тояга и да крачи ядосано надолу. Щом стигна края на улицата, той се присламчи зад един плет и погледна нагоре, гдето вече подтичваха Ангел и дядо Димитър.

— Отиват, хаирсъзите, да го търсят! — метна чорбаджията пискюла на феса си. — Ятаци нали са!…

— Добро утро, чорбаджи — викна някой почти в ухото му.

Иорданчо стреснато се извърна и видя през плета Сиромах Петър да дига гащите си:

— Клеча и си викам: кой ли мърмори така? Па то бил нашият чорбаджия.