— Седни да ти разправя — отстъпи най-после агата, след като си направи кефа да ядоса чорбаджията. — Тя е дълга за разправяне, ама на тебе ще ти я кажа…
Старият чорбаджия пак се сви до него и пое кафето си. Чашката потрепера и няколко капки паднаха на сините му, опасани със златишки гайтан потури, но той не ги видя, защото не сваляше очи от черните мустаци на съседа си.
— И аз кипнах като тебе вчера — подхвана агата, — когато Юсуф дойде и ми рече: Мехмед заръча да не закачате вече хайдутина Страхил. После, като ми разправи той всичко, разбрах, че така ще е по-добре за всинца ни.
На язлъка се качиха още трима-четирима чалмалии и субашата сниши глас. Но колкото повече той разправяше, толкова по-радостно блестяха очите на съседа му, който слушаше с подложена на ухото ръка.
Кафето на чорбаджията така си изстина на рогозката.
— Разбра ли сега? — поглади агата своята боядисана синкавочерна брада.
— Мустафа! — викна изведнъж чорбаджи Йордан така силно, че дори ниско пребрадените копачки, които бързаха с наведени глави през мегдана, се престрашиха да се извърнат към кафенето. — Чуеш ли, Мустафа!
Гърбавият турчин изхвръкна като подбишнат на прага.
— Кажи, чорбаджи!
Йорданчо затръска броеницата си.
— Кой каквото пие тая заран — викаше той, — все на моя сметка ще го пишеш! Гледай само хубаво да броиш кафетата! А на тебе — извърна се Йордан към агата и додаде по-тихо — ще ти пратя още днеска едно печено шиле барабар с тепсията. Няма да ми я връщаш! Така да знаеш! Дето ме ядоса тая заран… Брей, брей, брей! — не можеше да се успокои старецът. — Тъй било, смирило се кучето, налегнало си парцалите. Брей, да мирне селото, че и аз да мирна…
— Кажи, чорбаджи, защо ти е драго, та и ние да се порадваме сабахлем — обади се един възрастен турчин откъм вътрешния ъгъл на язлъка.
— То за вас е радост и не е, ама за мене е истинска радост! — отвърна той и се изправи. — Прощавай, Хасан ага, ще ида да се поразтъпча малко, че не ме свърта на едно място.
— Барем кафето си да беше изпил — засмя се субашата след него.
— Кой ти гледа сега кафето! — подвикна Крастата и заситни през мегдана, като въртеше весело алената си тояга и бъбреше нещо под мустак.
Старото куче на Страхилови клечеше до разхвърляната купчина сено и гледаше господаря си и жената, която спеше до него в сеното. Чу то как чуждинци влязоха в двора, но дали защото беше много старо, или пък смътно долавяше с кучешкия си ум, че на младите много им се спи, та не само не джавна да ги събуди, а дори и главата си не извърна към гласовете.
Дядо Димитър и Ангел се промъкнаха през бъзоляка, изкачиха се бързо по стъпалата и побутнаха вратата.
— Затворена е — рече Ангел.
— Ама е отваряна — позна старецът, като оглеждаше белезите от пръсти по прашната дъска. — Идвал е някой — продължи той да се вглежда по язлъка, гдето още личеха следите от стъпките, които Страхил беше оставил, когато идва през една от миналите нощи. — Ела да надникнем през прозореца — сети се изведнъж той, дръпна Ангела за ръката и запрескача надолу стъпалата, без да се грижи за болката в крака си.
Взеха една кой знае кога оставена под язлъка греда и я изправиха под прозореца. Ангел се покатери по нея и надникна в стаята.
— Види ли се някой? — питаше дядо Димитър, като прикрепваше дървото.
— Всичко се вижда, ама няма никой вътре.
— Виж де, хубаво гледай!
— А бе нали гледам Одърът е празен — няма никой по него.
— Слизай тогава… Казах ли ти аз? — клатеше глава дядо Димитър. — Видя ли, че Стамен те е излъгал?
— Аз ще му кажа нему — закани се момъкът. — Ама нали и ти видя стъпките по язлъка?
— Стъпките, стъпките! — мърмореше старият недоволно. — Пуста къща — всеки може да се разхожда около нея… И да го е видял Стамен, кой знае къде е отивал! Навярно е искал да скрие Димка някъде, та беят да не може да я намери.
— Ела пак да огледаме — тръгна Ангел към стълбата. — Ей го! — сепна се той отведнъж.
— Къде е? Къде е? — питаше старецът, като се оглеждаше и нищо не виждаше.
— Ей там при кучето! Страхиле! — викна момъкът.
Страхил чу вика в съня си и тутакси рипна. Събуди се и Димка. Стана и почна да оправя сламките от вълненика и престилката си. Ангел се втурна към тях, като викаше лудо:
— Ето ги! … Ето ги! …
И дядо Димитър забрави годините си и затича по него.
— Димке, дъще!… Оф Страхиле! …
— Сестрице! — сграбчи момъкът сестра си и я завъртя като перпелешка около себе си.
Читать дальше