Орлин Василев - Хайдутин майка не храни

— Войводо! — разтърси го за раменете Горан и Страхил усети, че не само гласът му трепереше. — Опомни се! Стегни си юздите. Мериш ли добре какво си намислил? За смях ще станеш на хората. И бабичките ще те препикават. Децата на подбив ще те вземат: хайдутин от турчин прошка да иска! Где се е чуло това? А? Кажи де?

Но Страхил мълчеше.

Гласът на байрактаря отпадна:

— После, не забравяй … Ти сам знаеш …

— Какво?

— Клетва си дал. Войводска клетва: или вярност, или …

Страхил мигом измъкна широкия нож от пояса си и почна да тика дръжката му в ръцете на байрактаря.

— На, дръж, вземи го — бърбореше той като трескав. — Само това аслъ остава … Толкова пъти си ми спасявал живота — имаш право веднъж да го вземеш … Убий ме, Горане! — простена той, като откри широката си гръд. — Спаси ме, брате, да не ставам за смях на хората. Разбери, ако си човек!

— Стига си въртял тоя нож из ръцете си — каза Гора, като издърпа ножа и го хвърли на тревата. — Що ще мреш? — извиси той глас. — Ти си потребен, войводо! Цял народ те почита. Момите песни ти пеят. Само името ти стига да се отърват толкова християнски души. Който веднъж е хванал гората — той в постеля не умира. И ти, войводо, в бой ще умреш, няма да престъпиш клетвата си. Пред бога си я дал!

— Ъ-ъ… — прови хайдутинът. — Не сте хора вие! … Зверове сте … Зверове … Зверове …

Горан изтръпна — не очи, а две тъмни дупки зееха срещу него.

Малко нещо беше пил войводата, а се залюшка мъртво пиян към пролеза.

Ветрецът прошушна в клоните на големия бук сред поляната, сякаш пожали за своя побратим. Байрактарят се огледа и взе от тревата Страхиловия нож.

Господи, прости мене, грешния?

В единия край на Орловата полянка бяха постлали на бейското момче под два слепени в горния си край като колибка камъни, завили го бяха топло и то си спеше кротко. Спеше и Димка върху дебел овчарски козяк, заметната с ямурлука на Страхила.

Месецът подаде жълто око иззад облака и сянката на байрактаря полази по скалите, начупи се, но скоро прилегна в тревата и тръгна пред него — черна като мисълта, която го водеше тука.

Откак само за да откраднат овцете, бяха изгорили с лека ръка децата му, и неговата ръка олекна — сякаш не тежък ятаган, а перце стискаха възлестите му пръсти: въртеше го, без да отмерва много, забиваше го в гърди, в гърбове, в кореми, после го изтриваше в тревата и отминаваше из пътя си … Всеки, който с нещо увреждаше на народа или се спречкваше в пътя на дружината, ако не разбереше от първа дума, погиваше при сгода, па и без сгода, че не те, а изедниците бяха наложили мярката: човекът да не струва дори колкото едно яре.

Като яре трябваше да загине и тая мома, за да се възпре войводата. И да я върнеха на село, той би тръгнал по нея и всичко щеше да се разбърка…

Горан стисна ножа.

„Какво е криво момичето? Какво е криво?“ — сякаш викаше някой у него.

Но байрактарят продължаваше да върви.

— По-добре тя, отколкото дружината! — беше отсъдил съветът на старите и той нямаше какво да му мисли.

Изправи се над спящото момиче, опита с пръст върха на ножа и без да ще, се огледа. Балканът над него се изгърби като звяр, готов да скочи върху му.

В това време Димка се извърна. Лицето й се окъпа в лунното мляко. Кротка усмивка придръпна крайчеца на устата и лепна мъничка трапчинка на бузата й.

„Сънува нещо хубаво…“ — рече си байрактарят и безсилно се отпусна върху камъка до главата й.

Може би измамната светлина на месеца да го полъга, но колкото повече гледаше тоя умирен от съня образ, толкова по-живо му напомняше той светлото лице на божията майка от чудотворната икона от Троянския манастир. А и забрадката се бе смъкнала, та косата й блестеше като златната нимба на иконата. Приликата бе толкова голяма, че той трепна, когато устните й помръднаха. Приведе се и подаде ухо.

— Страхиле … пръстенчето …

каза, но думите се стопиха в тих смях и байрактарят не можа да ги различи.

Едно славейче зачурулика на приведеното над пропастта дръвце. Байрактарят се извърна, но не видя ни дървото, ни птичето, а само ширналата се, обсипана със светла жарава небесна шир, която взе отведнъж очите му. Бляскавата ладия на месеца се носеше върху посребрените облаци.

„Ами ако господ ме гледа!“ — примря страшният хайдутин и усети как почна да се смалява, да се смалява — стори му се, че стана по-малък от пилето на дръвцето, по-дребен от тревичките, които се галеха с ветреца. Славейчето зачурулика по-силно, като че му хортуваше нещо. Вслуша се, като не сваляше очи от крепналото се над него златно небесно око.