Андрея Илиев: Детектив в зоната на здрача

— Аз? — зяпна полицаят.

— Не можете се разбра — въздъхна Ник. — Аз ще видя тук нещо…

И влезе в залата с компютрите.

Арбалетчиците бяха трима — Робин Худ, Кинг-Конг и Вазата. Първите двама бяха в затвора, навън беше само последният. Ник въздъхна облекчено и изкара данните му на принтера.

В предната стая телефонът звънеше на пожар, но ония двамата така ровеха в биографиите си и животинския свят на планетата, че не го чуваха.

— Хей — опита се да ги отклони Ник. — Може да е някой шеф.

— Вятър — успокои го Дора. — оная кучка е. Трети път звъни.

— Коя?

— Мария.

И продължи да търси подходящо сравнение за Василев. Ник вдигна телефона.

— Най-после — изплака Мария.

— Какво има?

— Ник, той е тук!

— Кой? — стегна се той.

— Оня, приятелят на Коцето.

— Караразбойников? — ахна Ник. — Скоро ли се върна?

— Беше в килера.

Гласът й трепереше като паяжина на вятър.

— Отиде до тоалетната и си влезе в лабораторията.

— Ами добре. Защо се тревожиш?

Тя замълча.

— Ти нали ми каза, че в къщата няма никой.

— Казах ти.

— А този бил в килера.

Ник се почеса с досада по врата.

— Чакай… Той не влезе ли през вратата?

— Не. Беше в килера.

Такаа. Надникна в хола, после в спалнята. Вярно, в другите помещения не ходи, но нали белегът на вратата си стоеше?… Ник притвори очи.

— Абе ти да не си пила?

— Не съм. Ник… страх ме е.

— Скоро пушила ли си от оня треволяк?

— Преди три дни.

— Още ли те държи?

— Ник, ела.

— Добре де, тръгвам.

Беше на вратата, когато Дора изпищя:

— Ник, тръгваш ли си?…

Мария вече висеше на бравата отвътре и отчаяно конкурираше застъпано по опашката пале. Ник раздразнен огледа вратата и още повече се ядоса като установи, че белегът пак си стоеше — никой не бе влизал или излизал оттук. Той отключи и хлъцна от неочакваната тежест — секретарката веднага увисна на врата му.

— Ник!… Ник!…

Сърцето й пърхаше като врабче.

— Какво? — изсумтя той и се помъчи да направи пространство за гръкляна си.

— Пак влезе в килера!

Най-после успя да разкопчае ръцете й и да я отстрани от себе си. Изпука пръстите си и рече заканително:

— Сега ще го изкарам.

Е, не можа. Просто защото там нямаше никой. Провери лабораторията, спалнята, накрая и кухнята. Върна се бесен като ощипан бенгалски тигър и завря показалец в лицето на Мария.

— Слушай, докога ще ме разиграваш?

Тя объркано погледна към килера, после пак към него и почти изплака:

— Там влезе!

Той притвори очи.

— Не си ли спала? Или излизала?

— Ох, Боже!…

— И той не е влизал през вратата?

— Естествено, не — тропна безсилно тя с крак.

Ник тръгна към спалнята.

— Къде? — проплака Мария.

— И аз се чудя — санитари от лудницата ли да ти извикам или буците от отрезвителното.

Приближи до прозореца и го огледа. Той беше отворен, но отвън трептеше прикована мрежа против мухи. Опита я — никъде не поддаде. Беше изключено човек да влезе отвън и да я прикрепи отново така здраво.

В тоалетната имаше квадратен отвор с метални жалюзи, измежду които трудно би изпълзяла хлебарка, камо ли човек, па бил той и кльощав като Караразбойников. И в този миг — когато си представяше как тоя бухенвалдски манекен се мъчи да подпъхне между тенекиите кирливата си кожа — Ник замръзна, осенен като Нютон. Ами да! Когато влезе и намери трупа на Коцето, белегът на вратата също бе недокоснат.

Ник плю ядно в тоалетната чиния и излезе навън.

Мина протоколно през лабораторията и кухнята, колкото да се убеди, че прозорците са затворени и през тях не може да се влиза или излиза, когато ти се прище. Върна се към килера и още докато хвърли поглед на пода, изхъмка доволен.

В широката около петдесет сантиметра ивица полузасъхнала кръв освен мухи, имаше и три стъпки. Двете бяха обърнати навътре, а третата към стената. Следите бяха гладки, без грайфери, а слабият отпечатък в края на токовете показваше, че те са стари и изтрити отзад. Само един човек имаше толкова смачкани и износени обувки. Другото, което му направи впечатление, бе, че червената пътека започваше изпод перваза.

Ник измърка от удоволствие — главата му бе запълнена от един извод.

Тайна вратичка!

Ник протегна ръка към стената.

Ръката му влезе в тапета. Без звук, без да го скъса.

Очите му се разшириха.

Дръпна се назад стреснат. Тапетът и стената си стояха цели и непокътнати.

Ник облиза устните си и пак протегна ръка.