Андрея Илиев: Детектив в зоната на здрача

— Тръгваш ли?… Има и нещо друго.

— Да не е отишъл до някое кафене наблизо?

— Абе какво кафене! Той беше заключен.

— Ха! — изненада се Ник. — Ти така ли тормозиш хората, които работят за теб?

— Той искаше така — да не го безпокоят, докато ме няма.

— Кога го видя за последен път?

— Към един часа. Когато си отидоха арабите.

— Как беше?

— Особен. Дрънкаше едни…

Ник изсумтя. Че тоя тип бил ли е нормален?

— Бил от бъдещето… Дошъл да ускори развитието ни… Но сме били тъпи и бавноразвиващи и мислел да ни зареже…

— Добре, идвам!

Той постави слушалката замислен. Облече дънките си и надникна бос в спалнята. Мария оправяше леглото приведена. Ник застана на вратата, загледан в облицованите й с пеньоара форми и рече разколебан:

— Аз май трябва да прескоча до Коцето.

Тя мълчеше.

— А ти си помисли… — закани се той.

Къщата — бяла и гиздава като бебе — кротуваше в дъното на разцъфналия в зеленина двор. Ник влезе в сенчестия тунел от лози и облекчено избърса потта от челото си. Вратата не беше заключена и затова не се възползва от звънеца. Пък и доколкото знаеше, в компанията на Караразбойников и Рошльо рядко се мотаеха същества от женски род, та опастността да налети на нещо недосъблечено или необлечено бе равна на вероятността да срещне ожадняла бяла мечка или стадо гладни пингвини.

Холът бе разхвърлян и поне седмица неметен. На телевизора, освен вазата с изсъхнали карамфили, имаше към половин пръст прах. На масичката десетина мухи раздразнено спореха колко са смачканите фасове в препълнения пепелник.

Долу-горе същото бе и в кухнята — само мухите бяха със стотина повече.

Пердетата в спалнята бяха дръпнати, а леглата неоправени. Нощната лампа на Коцето светеше и в светлината й като огромно лале цъфтеше разтворена и обърната с кориците нагоре книга.

Оставаха му още три врати. Едната бе отворена. Стари дрехи… буркани… вехтории… Килер. Ник я затвори и бутна другата. Любимото заведение на Караразбойников — тоалетната. Явно бе дошъл в един от промеждутъците, в които той не я използваше. Ник решително сложи ръка на бравата на вратата в дъното.

Огромна стая — дълга и с висок таван. Сигурно е била пристроявана допълнително към къщата. Няколко компютъра мълчаха с угаснали екрани. Останалото бе безкрайни рафтове с колби, клетки с бели мишки и врящи стъклени инсталации с циркулиращи в тях разноцветни течности.

Нямаше никой.

Ник прекоси с досада цялото помещение и спря пред бюро от метални тръби и стъклопласт. Отгоре му бяха разхвърляни листи, тетрадки, книги и дебела почти колкото трабант библия. Той я взе и си представи Караразбойников заврян в нея. Не му приличаше… Ник се изхили злорадо и посегна. Измежду кориците й стърчеше лист машинописна хартия. Разтвори я — говореше се за Рождеството Христово. Белият лист бе изпълнен с изчисления, а най-отдолу се цъклеше, опасано няколко пъти с дебели кръгове, числото 15,03. После тире и „Юдея!!!“

Ник се повърна и едва не се изплю от яд в някоя от стъклариите на Караразбойников. Седна раздвоен в хола, запали цигара и разгони кълбото мухи по масата.

Колко пъти бе казвал на Коцето, че трябва да му пришият на това изсушено черво Караразбойников един пазач. Че бе улав, беше. Но че бе изобретател, беше. Ник вече три месеца караше колата си с чешмяна вода и неговите капки. А вече два месеца получаваше и по пет хиляди долара от печалбата на водостанцията. Да-а… Хората скъсани обувки крадат, че една такава златна кокошка като него… Ама Коцето — формулата била в банков сейф, дори Караразбойников не можел да я запомни.

Ха сега го търси… Дали Коцето има право на достъп до сейфа? Остава да няма… Сбогом, мечти.

Той изсумтя обезпокоенн. Сети се и хвана телефона. Янко, ченгето на хотела, бе на постта си.

— Помниш ли, че преди осем месеца те черпих една гроздова?

— Знаеш, че в училище не обичах историята — изръмжа Янко.

— Имаш шанс да изпиеш още една на моя сметка — обеща Ник.

— Ненавиждам фантастиката.

— Е, добре — въздъхна примирен Ник. — Обади се на Данчо от бара да запише едно питие в сметката ми.

Чу се нещо средно между излайване и трошене на кокоши кокали. После Янко докладва кратко:

— Наздраве.

— Ей! А работата?

— Слушам.

— Коцето да е идвал нататък? — запита с надежда Ник.

— Не.

— Придружен от един смотаняк…

— Казах не.

— Хм… — млясна Ник. — Араби някакви да се мотат там?

— Има пет-шест парчета.