Андрея Илиев: Детектив в зоната на здрача

Взе една астика от кухнята и тъй като компанията от стотината мухи определено не му хареса, насочи се към спалнята. Влезе, вирнал глава и вперил очи в изпразващата се кутия, намери пипнешком креслото и се тръшна в него.

Когато къркоренето в алуминиевата банка спря, той я свали, въздъхна доволен и тупна длани по облегалките. В следващия момент хлъцна и замръзна с отворена уста.

На три крачки от него опънат по очи, с разперени напред ръце лежеше Коцето. Изпод него към коридора тръгваше широка кървава пътека.

Ник се изправи като изхвърлен от пружина и пристъпи напред.

От гърба на Коцето стърчеше дълга стрела.

Той извади пистолета си и премина като тайфун през всички стаи.

Никой. Нямаше никой.

Отпусна ръце. Стоя застинал в коридора почти минута. Потръпна — краката му бяха в кървавата ивица. Механично се отмести и я проследи — водеше към килера. Килера? Нищо особено… Защо са го убили в илера? Там да са го издебнали?… Или нарочно?… Буркани с компоти, издънени терлици и проядени от молци балтони. И кръв, много кръв по пода. Оттук се е влачил като змия… Ник стовари юмруци в касата на вратата.

Взе още една бира от хладилника и се върна обратно в спалнята. Седна в креслото и се загледа втренчено в гърба на убития, където вече усилено бръмчаха рояк мухи. Тежко се протегна към телефона.

— Мария?

— Кой очакваше да е? — враждебно попита тя.

— Трябваш ми.

Мария изглежда се стресна от гласа му, защото помълча и рече кротко:

— Къде си?

— У Коцето. Бързай.

— Веднага, Ник.

Той върна слушалката на мястото й и се отпусна в креслото. Е, добре. Кой беше убил Коцето? И то с лък… може и с арбалет. Специалистите по тия оръжия се брояха на пръсти. Ще трябва да провери… И защо? Къде беше Караразбойников? И има ли връзка между отсъствието на единия и убийството на другия? И още как, майка му стара! Какво му трябваше на тоя хлапак да се захваща с тип като Караразбойников… Двайсет милиарда. А той не, та не! Половината свят е готов да ти пререже гърлото за двайсет лева, па камо ли за двайсет милиарда долара…. Стрела. Боже мой! Коце, Коце…

Ник подсмръкна. Отпи отново от бирата.

Тежко им — ще ги намери. И до шейховете ще стигне. Но първо ще натика лъка в задника на убиеца. И ще пие бира и ще го гледа как умира. Тежко му.

Да… да. Трябва да намери Караразбойников. Той е ключът в цялата история.

Вратата се отвори, сякаш къщата бе атакувана от група на червените барети.

— Ник!

Той се извърна и тихо рече:

— Тук съм.

Мария застана в очертанията на вратата разрошена, хубава и задъхана.

— Случило ли се е нещо?

И видя проснатия на пода мъж. Извика късо и сложи ръце на устата си. Лицето й побеля.

Ник стана и й посочи креслото.

— Седни тук. Ето ти пистолета. Ще те заключа отвън. Стреляй по всеки, който се опита да влезе. После звъни до полицията — аз ще бъда там.

На прага спря.

— Страх ли те е?

— Защо? — погледна го тя с разширени очи.

— Знам ли… Сама с… — Той не посмя да каже труп и додаде: — С Коцето.

— Не. Не ме е страх.

Но трепереше…

Пътят му към полицейската картотека обаче се оказа осеян с трудности.

Първата, естествено, беше Дора. Тя веднага залепна като гербова марка с почти всичките си кокали по него и замяука:

— О, Ник… мили…

— Чакай… слушай…

— Все бягаш… Не мога да те видя…

— Работа, скъпа, работа… — уморено се опита да я отстрани той. — Аз съм зает човек.

— А за оная кучка…

— Кучка ли?

— И то разпасана!

— Дора…

— Защитаваш ли я? — наежи се тя.

— Не мислиш ли, че някой може да влезе?

— Правим ли нещо лошо?

— Абе знам ли как ще се изтълкува…

Сякаш повика дявола — вратата се отвори и отвън нахлу онова отвратително ченге Василев. Ама така го стори, че двойката едва не нарасна на тройка.

— Какво става, по дяволите! — изсъска той, без да отдръпне залепналите си при сблъсъка за задника на Дора ръце.

— Знам ли — опита се да вдигне рамене Ник.

— Как не знаеш, бе!

— Долу лапите! — предупреди сурово Дора.

— Абе ти защо си тук?

— Ползвам картотеката — озъби му се Ник.

— Казах: долу лапите!

Василев неохотно отпусна ръце. Дора се отдръпна от Ник.

— Само чукаш мацките ни.

— Плащам си… — започна Ник.

Дора отвори широко очи. Василев се плесна по челото.

— Тук да не е бардак, бе!

— Плащам си за картотеката — поясни той. — Всяка година при това. Имам право да я ползвам.

— Абе ти какво се месиш в чужди работи? — ядоса се Дора.