Андрея Илиев: Детектив в зоната на здрача

— Сигурен ли си?

Малко му светна пред очите.

— И още как — преглътна Янко нещо — ракията ли, чашата ли, божа работа. — Заели са четири етажа.

— Да не са с харемите?

— Ами… Събраха куцо и кьораво от нашите гвардейки.

— Блазе им — преглътна Ник. — Значи Коцето не е минавал към хотела?

— Казах ти вече.

Затвори телефона и се почеса по главата раздвоен. Половината му същество го дърпаше към кантората и Мария, половината настояваше да почака.

Нямаше сияйни спомени от срещите си с араби. Като „червена барета“ бе освобождавал заложници от палестински терористи и някъде по гърба му още личаха белезите от два куршума. Няколко години след това бе разтървавал трима студенти от Либия и при студено време още го щракаха кокалчетата на ръката, изранени тогава до кръв от коравите им глави.

Не вярваше тия да са с по-меки. Доларите бронират здраво. Араби… Майка му стара!

Ник излезе на двора, походи напред-назад по алеята, колкото да залъже втората си половина, че прави нещо в неин интерес, сложи белег на вратата и решително се измъкна на улицата. Тя бе пуста и напечена като Сахара. Почти, защото някаква синя бракма на петдесетина метра надолу разваляше пейзажа. Но това, което привлече вниманието му, бе друго — църквата отсреща. Тя бе стара, с жълти като разядени зъби камъни и с червеникави, печени сигурно по времето на Александър Македонски керемиди. Вратата й бе отворена и Ник, вземайки предвид материала, с който боравеше, прецени,че Коцето и Караразбойников са достатъчно гламави да прескочат и там.

Почти тъмно. Мирис на история. И мравки по гърба. Ник почака очите му да посвикнат със сумрака и направи още няколко крачки вътре. В дъното клечеше с прибрани до брадата си длани дребно попче и мрънкаше нещо несвързано. Когато стъпките отекнаха зад гърба му, то скочи стреснато.

— Здрасти, приятел — кимна му Ник.

— Бог да те благослови, човече божи.

— Какво правиш? — тупна го той по гърба доста силно и свойски.

— Моля се за опрощение.

Ник се завъртя, огледа иконите, спря по-дълго пред централната икона на Света Богородица и изхъмка скептично:

— Абе молиш се… Тая не била грозна.

Отчето хлъцна и закова втрещен поглед в устата му.

— Нали те виждам — целият си мерак. А където няма мерак, избили са младежки пъпки. Големи мераклии сте всички чернокапци…

— Господине!

— Айде, не се докачай!

И пак го тупна. Но ударът вместо по гърба, попадна във врата и след два празни хода на ченето си, попчето успя да попита жално:

— Но вие… за какво дойдохте, господине?

Ник се почеса по врата затруднен.

— Как за какво?… А, да побеседваме.

— Относно какво? — не повярва отчето и озадачено го измери с очи.

— Ами за християнството.

Бръчките по челото му се изгладиха.

— О, това е богоугодно! Вие отсреща ли живеете?

Ник се изкашля, но призна:

— Понякога.

— И друг идва от тази къща да беседваме.

Ник повдигна вежди:

— Кой?

— Един такъв нищ… Беден човек.

— И кльощав?

— Слаб е — радостно закима попът. — Сигурно много пости.

Ник се ухили злорадо.

— Той ли? Голям чревоугодник е, отче, но червото му е право и каквото хапне — в кенефа.

Свещеникът набърчи чело и подхвърли:

— Изразявате се доста грубо, господине.

— Затова търся Бога, отче. Загрубяла е душата ми. Хм… И какво си приказвахте с приятеля ми? За жени ли?

Попчето почервеня като хлапак, хванат на буркана със сладкото.

— Боже мой, какви жени! Той не харесваше някои неща в християнството и мечтаеше да ги оправи.

— Да ги оправи ли? — промърмори Ник. — Не го виждам като писач на жития и трактати.

— Какви жития! Какви трактати! Той искаше да подмени Христос!

Ник зяпна като риба на сухо.

— По същия начин реагирах и аз, господине.

— И защо, по дяволите?

— За Бога, не споменавайте рогатите — прекръсти се бързо свещеникът.

— Няма — обеща Ник.

— Заради отношението на християнството към науката. Той казваше, че ако човечеството се е занимавало сериозно с наука през десетте века Средновековие, сега да е овладяло близките галактики.

— И как смяташе да извърши това богоугодно дело?

— Как богоугодно!

— Добре де… — махна нервно с ръка Ник. — Как?

— И аз го питах това, но той само се подсмихваше.

Ник направи две обиколки около попа и попита:

— Мяркал ли се е днес?

— Не, господине. Откак оня висна пред къщата, не.

Ник застина, вдървено обърна лице към него и попита само с устни: