— Сигурен ли си?
Малко му светна пред очите.
— И още как — преглътна Янко нещо — ракията ли, чашата ли, божа работа. — Заели са четири етажа.
— Да не са с харемите?
— Ами… Събраха куцо и кьораво от нашите гвардейки.
— Блазе им — преглътна Ник. — Значи Коцето не е минавал към хотела?
— Казах ти вече.
Затвори телефона и се почеса по главата раздвоен. Половината му същество го дърпаше към кантората и Мария, половината настояваше да почака.
Нямаше сияйни спомени от срещите си с араби. Като „червена барета“ бе освобождавал заложници от палестински терористи и някъде по гърба му още личаха белезите от два куршума. Няколко години след това бе разтървавал трима студенти от Либия и при студено време още го щракаха кокалчетата на ръката, изранени тогава до кръв от коравите им глави.
Не вярваше тия да са с по-меки. Доларите бронират здраво. Араби… Майка му стара!
Ник излезе на двора, походи напред-назад по алеята, колкото да залъже втората си половина, че прави нещо в неин интерес, сложи белег на вратата и решително се измъкна на улицата. Тя бе пуста и напечена като Сахара. Почти, защото някаква синя бракма на петдесетина метра надолу разваляше пейзажа. Но това, което привлече вниманието му, бе друго — църквата отсреща. Тя бе стара, с жълти като разядени зъби камъни и с червеникави, печени сигурно по времето на Александър Македонски керемиди. Вратата й бе отворена и Ник, вземайки предвид материала, с който боравеше, прецени,че Коцето и Караразбойников са достатъчно гламави да прескочат и там.
Почти тъмно. Мирис на история. И мравки по гърба. Ник почака очите му да посвикнат със сумрака и направи още няколко крачки вътре. В дъното клечеше с прибрани до брадата си длани дребно попче и мрънкаше нещо несвързано. Когато стъпките отекнаха зад гърба му, то скочи стреснато.
— Здрасти, приятел — кимна му Ник.
— Бог да те благослови, човече божи.
— Какво правиш? — тупна го той по гърба доста силно и свойски.
— Моля се за опрощение.
Ник се завъртя, огледа иконите, спря по-дълго пред централната икона на Света Богородица и изхъмка скептично:
— Абе молиш се… Тая не била грозна.
Отчето хлъцна и закова втрещен поглед в устата му.
— Нали те виждам — целият си мерак. А където няма мерак, избили са младежки пъпки. Големи мераклии сте всички чернокапци…
— Господине!
— Айде, не се докачай!
И пак го тупна. Но ударът вместо по гърба, попадна във врата и след два празни хода на ченето си, попчето успя да попита жално:
— Но вие… за какво дойдохте, господине?
Ник се почеса по врата затруднен.
— Как за какво?… А, да побеседваме.
— Относно какво? — не повярва отчето и озадачено го измери с очи.
— Ами за християнството.
Бръчките по челото му се изгладиха.
— О, това е богоугодно! Вие отсреща ли живеете?
Ник се изкашля, но призна:
— Понякога.
— И друг идва от тази къща да беседваме.
Ник повдигна вежди:
— Кой?
— Един такъв нищ… Беден човек.
— И кльощав?
— Слаб е — радостно закима попът. — Сигурно много пости.
Ник се ухили злорадо.
— Той ли? Голям чревоугодник е, отче, но червото му е право и каквото хапне — в кенефа.
Свещеникът набърчи чело и подхвърли:
— Изразявате се доста грубо, господине.
— Затова търся Бога, отче. Загрубяла е душата ми. Хм… И какво си приказвахте с приятеля ми? За жени ли?
Попчето почервеня като хлапак, хванат на буркана със сладкото.
— Боже мой, какви жени! Той не харесваше някои неща в християнството и мечтаеше да ги оправи.
— Да ги оправи ли? — промърмори Ник. — Не го виждам като писач на жития и трактати.
— Какви жития! Какви трактати! Той искаше да подмени Христос!
Ник зяпна като риба на сухо.
— По същия начин реагирах и аз, господине.
— И защо, по дяволите?
— За Бога, не споменавайте рогатите — прекръсти се бързо свещеникът.
— Няма — обеща Ник.
— Заради отношението на християнството към науката. Той казваше, че ако човечеството се е занимавало сериозно с наука през десетте века Средновековие, сега да е овладяло близките галактики.
— И как смяташе да извърши това богоугодно дело?
— Как богоугодно!
— Добре де… — махна нервно с ръка Ник. — Как?
— И аз го питах това, но той само се подсмихваше.
Ник направи две обиколки около попа и попита:
— Мяркал ли се е днес?
— Не, господине. Откак оня висна пред къщата, не.
Ник застина, вдървено обърна лице към него и попита само с устни:
Читать дальше