Андрея Илиев: Детектив в зоната на здрача

— Какво?

Попчето гордо приближи до прозореца и заби пръст в стъклото.

— Виждаш ли го? Оня в синия фиат.

— Е? — почеса се по брадата Ник.

— От вчера следобяд виси тук.

— Ами виси си. Може някое маце да следи.

— А, не! Очите му изтекоха да зяпа вашата къща. Сутринта наднича и през оградата.

— Тъй ли?

— Тъй… А на вашия приятел му казах, че не може да се подмени Сина Божий. Той е неповторим. И сега ми иде на ума, господине:колко двойници на различни исторически личности има! Лъжеивайло, Лъжепетър… Но нито един Лъжехристос!

Ник завърши решително с чешенето на брадата си, махна с ръка и тръгна към изхода, явно най-малко настроен за теологични спорове…

Пое бавно и лениво към колата. Шофьорът, жилав и мургав, бе почти увиснал от кръстта навън и махаше небрежно с длан под носа си, за да се разхлади. Мина толкова близо до него, че лакътят му се отърка в рамото на оня. Направи още крачка, спря, извърна се рязко и свойски попита:

— Разпалил си се, а? Да не си ял люта чушка?

— А? — хлъцна той.

Десният юмрук на Ник описа къса дъга и се стовари в лицето му. Мургавият плясна като скъсан жартиер на двете предни седалки.

Ник се огледа, махна към църквата, откъдето попчето сто процента наглеждаше прилежно енерията си. Избута оня на другата седалка и се настани на неговото място.

На барчето, до лостта за скоростите, се кипреше малък никелиран пистолет. Жабката беше празна. На задната седалка имаше голям сак. Отвори го — охоо! — беше пълен с бутилки бира.

— И студена! — възнегодува Ник.

Запали колата и я подкара. От тръскането собственикът се посъвзе, отвори с усилие очи и се опита да се надигне.

— Рано е — предупреди го Ник.

Излезе корава глава — вместо да се вслуша в приятелския съвет, посегна към облегалката. Наложи се да го цапне още веднъж.

Отби към градския парк. Избра една скапана алея с поне по една дупка на квадратен метър и спря чак в дъното й. Угаси двигателя и излезе. Отвори вратата и великодушно разреши:

— Ей, черньо! Излизай.

Май го бе поударил по-силно, отколкото трябва, защото оня не мръдна. Ник въздъхна, хвана го за яката на блузата и го изтегли на тревата. От тупването на земята шофьорът изохка, поотвори очи, но като видя Ник, побърза да ги затвори.

— Е, де! Няма да те бия вече.

Пребърка джобовете му. Петдесетина лева, кибрит и две снимки — на Коцето и Караразбойников.

— И защо ти са тия гродзотии? — бутна го с крак Ник.

Не мръдна.

Той отиде до колата, отвори сака, взе една бира и когато се обърна, трябваше отново да вкара в действие юмруците си. Олюлявайки се, шофьорът тръгна към него с намерение да се бие. Ник премести бутилката в лвата си ръка, изчака го да приближи и го плясна педагогично по бузата.

— Я по-кротко!

И после съвсем непедагогично го удари в корема, седна на предния капак на колата и отпи от бирата, без да изпуска от очи зяпналия си противник. Изпразването на бутилката вървеше долу-горе паралелно с пълненето на дробчетата с въздух.

— Е? — хвърли шишето в тревата Ник. — Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Мамка ти… — изхриптя черньото.

— Лошо момче — закани му с пръст Ник. — Има ли замесени чернилки в тоя батак?

— Върви на майната си!

— Кога видя за последен път тия двамата?

Шофьорът отвори уста да изрази поредното си намерение относно майка му, но Ник го спря с ръка и предупреди нервно:

— Остави родителите ми на мира… Шейховете от хотела ли те наеха?

— Абе, ходи се чукай!

— Е, приятел, прекали! Честна дума. Исках с добро,ама…

И той се надигна, красноречиво разкършвайки рамене.

Сега шофьорът протегна ръка.

— Добре де, добре… Те ме пратиха.

— Тъй… А тия двамата?

— От два дни не са излизали от къщата.

Ник прехапа устни. Огледа критично мургавия. Ами да, Коцето щеше да е последния скапаняк, ако не се отървеше от тоя плужек…

— Слушай, нали нямаш нищо против, ако ти ползвам още малко колата?

— Не я давам!

Късно. Ник се настани, включи двигателя и помаха иззад стъклото с достойнството на източноевропейски генерален секретар…

Отново вървеше под асмите. Попчето сигурно пак се звереше от църквата и отмяташе минувачите по улицата. Ник огледа вратата и разочаровано изхъмка: белегът си стоеше непокътнат, вратата следователно не бе отваряна, а още по-следователно — Караразбойников и Коцето не бяха се връщали. Да влиза или да не влиза? Той обърна поглед към напечената до червено улица, после към вратата и съобрази, че вторият вариант предполага бира в хладилника, кресло и сянка. Уморено и примирено отбеляза, че когато Коцето реши да изчезне и един батальон кривокраки дяволи не биха го открили. Друго… Други доводи не бяха нужни и Ник влезе в къщата.