Айрис Йохансен: Богатият варварин

— Къде са?

Лицето й засия:

— Значи ще ги вземеш!

Гален кимна неохотно:

— Да, макар че нямам никаква представа, как ще се оправя с тях по пътя. Нали знаеш, че Саид и аз не пътуваме в разкош като вашите благородници?

Тя се отпусна върху възглавницата на стола:

— Благодаря ти, Господи.

— Не искам да богохулствам, но ми се струва, че не би било излишно да включиш и мен в своите благодарности. Все пак аз съм този, който ще бъде притеснен през следващите няколко седмици.

— Но аз ти благодаря — в гласа й се долавяше трогателна искреност. — А също така ти обещавам, че ще намеря начин да ти се отплатя.

Той я погледна с присмех:

— Така ли? И какво точно ще направиш, за да ми се отплатиш?

— Всичко — наивно отвърна Тес. — Абсолютно всичко.

Беше напълно искрена. Той почти физически усещаше силното вълнение на това младо същество.

— Абсолютно всичко ли? — повтори той и за момент лицето му застина в странно изражение от внезапната мисъл, която му бе хрумнала. — Внимавай, защото някой ден може и да реша да се възползвам от щедрото ти обещание — той се приближи и я изправи на крака. — Разбира се, някой ден, а не сега. Кажи ми къде е този таен проход.

Девойката му посочи един голям свещник на стената.

— Завърти свещника наляво.

Гален го завъртя, една вградена дървена врата се отвори и откри пътя към тайния тунел.

— Прибирай се веднага в стаята си Аз ще облека и ще отида да кажа на Сайман да отведе кучетата в гората зад двореца и да ни чака там.

— Ами ако откаже?

— Няма да откаже. Златото ми ще го убеди.

— Ще го подкупиш ли?

— Дългът ти расте с всяка изминала минута — усмихна й се той. Подаде й медния свещник и внимателно я бутна към тъмния проход. — Помни колко много ми дължиш, когато дойде време и аз да поискам твоята помощ.

— Ще помня — отвърна тя и му хвърли бърз поглед през рамото си. — Наистина ли при теб ще бъдат в безопасност?

— Наистина — усмихна се той. — Имаш думата ми.

В следващия миг тя изчезна в тъмнината. Вратата се затвори и Гален остана загледан в нея. На замисленото му лице се появи странна усмивка.

Стори му се, че съдбата се бе намесила в негова полза и той щеше да се прояви като последният глупак, ако откаже нейния дар. За да доведе своя план докрай обаче, му бяха нужни много търпение, решителност и такт, тъй като за него не съществуваше нищо по-важно от обединението на Седикхан.

Завъртя се на пети и се отправи обратно към спалнята. Намислил беше да се облече и да каже на Саид, че още сега потеглят за Седикхан.

Впрочем не, не още сега.

Първо трябваше да събуди Саша, да го отрезви и след това да проведе един дълъг разговор с него.

Пристанище ДИНАР, Тамровия

Май, 1803

Гемията беше само на няколко ярда от пристанището, когато Тес съзря високата грациозна фигура на Саша. Той мързеливо се бе подпрял върху купчина сандъци.

Никак не се е променил, помисли си Тес. Кестенявата му коса, която толкова приличаше на нейната, блестеше на слънчевата светлина. Като наближиха брега, тя забеляза, че стройната гъвкава фигура на Саша бе както винаги безупречна и елегантна. Сега той носеше стегнати бежови панталони от еленова кожа и елече от брокат, а върху бялата риза по доста странен начин се открояваше коприненото му шалче.

— Саша! — извика Тес, надвеси се безразсъдно от гемията и започна да му маха като луда. — Саша, ето ме!

Чу, че капитанът нещо промърмори откъм носа на гемията, но не му обърна внимание и продължи да маха.

Саша се отмести от сандъците и лицето му засия в усмивка.

— Предупреждавам те, че ако паднеш в морето ще те оставя да се удавиш — извика той. — За първи път обличам тези дрехи и много държа на тях.

— Приличаш на фазан — отвърна тя. — В Париж се обличат много по-просто.

— А ти откъде знаеш това, хлапе такова, нали от шест години си в манастир.

— Но имам очи да гледам — отвърна тя. Гемията спря на кея. Тес хвана протегната ръка на Саша и внимателно се изправи на крака. — Освен това Полин ми каза.

— О, как можах да забравя за Полин! — възкликна той, прегърна я през тънката талия и я прехвърли на кея. След това изпъшка и отстъпи крачка назад. — По дяволите, та ти тежиш цял тон! Сигурно е от науките и вярата в Бога, с които са те натъпкали — сините му очи засияха дяволито, докато я оглеждаше от главата до петите. — Слава богу, че не ти личи. Защото иначе едва ли някога щеше да си намериш съпруг.

Щастието на Тес моментално се изпари при споменаването на думата съпруг, но след малко тя прогони тази мисъл от главата си. За какво ли друго би я извикал баща й ако не за да я ожени? Тя обаче не беше свикнала да се тревожи за задаващите се буреносни облаци, когато слънцето все още грееше и светът около нея беше толкова красив.