Айрис Йохансен: Богатият варварин

Саша бе притворил очи.

— Не искаш ли да се омъжиш?

— Защо да искам? В манастира беше доста зле. Но поне сестрите бяха любезни. Един съпруг… — тя бързо извърна глава към прозореца. — Впрочем, не ми се мисли за това.

— Не всички мъже са като баща ти — каза той.

— Не, но всички използват жените си за някакви свои цели — сви рамене Тес и се усмихна насила. — Не искам да говоря за това. Кажи ми как живя през цялото време, докато ме нямаше. Откакто напуснах Тамровия, получих само няколко писма от мама и всички те, пълни с поучения за покорство и смирение. Ти не се ли ожени?

— О, господи, не разбира се! — ужасен отвърна Саша.

— Но ти вече гониш тридесетте. Как си успял да се отървеш?

— Като стоях по-далече от двореца и така всички жени забравиха, че съществувам — отвърна той и се намръщи — Освен това тридесет години съвсем ме означават, че съм престарял.

Тес се усмихна и в очите й се появиха весели пламъчета.

— Нали вече говорихме за това, колко слаб и крехък си станал.

— И колко дръзка и нахална си ти. Радвам се, че монахините не са сломили духа ти.

В начина, по който той я гледаше, Тес долови неочаквано за нея възхищение и разбра, че първото й впечатление бе погрешно. Очевидно Саша се беше променил.

Когато тя напусна Тамровия, той беше по-изнежен, по-мързелив и дори по-суетен. Сега, макар и да се преструваше на безгрижен, Тес усети в него по-голяма твърдост и увереност, сякаш опитът от последните години бе прогонил лекомислието му.

— Все пак, не ми отговори на въпроса. Кажи ми, какво прави през всичките тези години.

Саша отново притвори клепачи, за да прикрие остротата в погледа си.

— О, какво ли не. Пътувах, придобих някои нови умения.

— Нови умения ли?

Той се отпусна върху възглавниците.

— Много си любопитна. Може ли да те попитам и аз за същото. Какво научи в твоя манастир?

— Научих, че никога повече не искам да се върна там.

Саша се засмя:

— Нещо друго?

— Научих се да шия, да тъка, да правя свещи. С две думи, нищо полезно. Освен светото писание, разбира се — Тес го погледна изпитателно. — Защо не искаш да ми отговориш?

— Всичко с времето си — той погледна през прозорчето. — Ето го и хотела. Дъщерята на съдържателя ще ти бъде прислужница, а багажът ти идва след нас…

— Защо си ми намерил прислужница? Нали не знаеше, че Полин няма да е с мен.

Той се поколеба, след което се усмихна закачливо.

— Мислех, че ще имаш нужда от по-млада и по-енергична жена. Нашата очарователна Полин трябва да е вече на тридесет и две — въздъхна мрачно той — По-стара е дори от моята скромна личност.

Тя се разсмя.

— И на мъжа й много му се иска да е малко по-енергична. Женен е само от около пет години, а вече изглежда изтощен и грохнал.

— Полин е от онези жени, които приемат само страстните връзки.

Каретата спря и кочияшът веднага отвори вратата. Саша скочи на земята и помогна на Тес да слезе.

— Влез в хотела. Съдържателят ще ти покаже стаята, а аз ще остана тук да изчакам багажа ти и ще ти го пратя.

— Добре, но…

Саша вече крачеше към конюшнята и след като се поколеба за момент, Тес се обърна и влезе в хотела.

— Всичко наред ли е? — попита Гален, щом Саша влезе в конюшнята.

Саша изчака до вратата, докато очите му свикнат с тъмнината. В конюшнята нямаше никой, с изключение на Гален, който беше коленичил пред своя жребец до една от яслите вляво от вратата.

Беше захвърлил връхната си дреха настрана и бе навил до лактите ръкавите на бялата си риза. Върху малък огън в задната част на конюшнята вреше чайник с вода. Въздухът беше напоен с миризма на билки, тор и сено.

— Не — отвърна Саша. — Не всичко е наред Чувствам се като Юда.

— Нямаш причина да се чувстваш като предател — каза Гален и внимателно уви топлата влажна кърпа около лявото коляно на жребеца. — Отровата се разсейва. След ден-два трябва да е готов за път.

— Защо не оставиш Саид да се заеме с него?

— Защото Селик е мой и аз лично трябва да се грижа за него — вдигна глава той и срещна погледа на Саша. — Както и за всичко останало, което ми принадлежи.

Саша знаеше, че това е вярно, и то беше единственото нещо, което правеше положението поносимо.

— Тя е почти дете, по дяволите!

— Достатъчно голяма е. И без това чаках дълго.

— Знам, но…

— Не се страхувай, няма да използвам сила.

И все пак щеше да постигне своето. През последните шест години Саша бе разбрал колко силна е волята на Гален.

— Обичам това дяволче. Винаги съм я обичал. Мисля, че не заслужава да бъде използвана.