Айрис Йохансен - Вихрената годеница

— Дали е така, ще реши гражданинът Робеспиер. Той чака вън в каретата.

Тя никога вече нямаше да го пусне до себе си!

— Няма да дойда — каза Ан Дюпре. — Раул, кажи му, че не може да ме принуди…

Но двама въоръжени мъже вече извеждаха навън Дюпре. Тя ги последва с нежелание.

Леден гняв сякаш беше вкаменил фините черти на Робеспиер в заплашителна маска. Той слезе от каретата.

— Аз съм човек на справедливостта. Заради вашите заслуги към републиката ви давам шанс да се защитите, преди да ви осъдя! Вие сте Раул Дюпре, бившият пълномощник на Марат, нали?

— Да — потвърди Раул приглушено.

Нямаше да я види никога повече!

— И сте скроили план за освобождаване на Луи Шарл Капел, като сте възнамерявали да набедите мен в бягството му?

— Освобождаване ли? Не! Аз го убих!

— Лъжи, нищо друго, освен лъжи! Ние знаем, че сте го извели тайно от града и че сега той се намира на път за Хавър. — Робеспиер му поднесе лист хартия, който се стори познат на Дюпре. — Ще отречете ли, че сте предявили на гражданката Симон тези драсканици… с моя подправен подпис и с мнимото нареждане да ви се предаде момчето?

— Аз го убих. Той лежи в каруцата с дрехи за пране в уличката зад вашия дом.

— Вашата курва ми съобщи, как сте извели тайно момчето от Тампл, но в каруцата не се намери никакъв труп. — Робеспиер стисна по-здраво хартията в ръката си. — Къде се крие момчето?

— То е мъртво!

— Искате да ме унищожите, като ми припишете връзки с монархистите, които се стремят да освободят детето, но няма да успеете! — Гласът на Робеспиер стана писклив. — Чувате ли ме? Няма да успеете! Още днес ще ви изпратя на гилотината! — Той посочи с ръка към конската каруца, която приближаваше с трополене и чиито очертания вече прозираха в мъглата. — Тази кола, ще ви откара на лобното място. Защо не обелвате нито дума? Нима мислите, че не е във властта ми да ви осигуря бърз процес пред трибунала?

Защо се горещеше толкова много Робеспиер? Нима не знаеше, че всичко това вече няма абсолютно никакво значение?

— Да, знам, че е във ваша власт.

— Ще наредя да ви отсекат главата и вие ще свършите в някой масов гроб при другите предатели, които се опитват да ме унищожат!

— Гражданино Робеспиер, мога ли да се върна в къщи? — попита учтиво Ан Дюпре. — Прекалено студено е, а и всичко това не ме засяга. Аз съм само майка на Раул. От години насам не съм виждала физиономията му, докато не изникна днес като изпод земята и горещо ми се примоли да го скрия. Естествено, не възнамерявах да се съгласявам, когато вашите хора…

— Вие сте майка му? — прекъсна Робеспиер нейните словоизлияния и съсредоточи вниманието си върху нея. — Да, курвата на Дюпре спомена и вашето име. Намирам за доста странно, че след предателството си към републиката е потърсил убежище при вас, след като нямате никакъв дял в аферата, както твърдите.

— Вече ви казах, той искаше да го скрия. Въпреки многобройните му грешки, аз винаги съм била обичната му майка.

Смърт!

— Вярно ли е това, Дюпре?

Масов гроб!

Тя се закашля нервно.

— Кажи му истината, Раул!

Заедно!

Тя изпитваше смъртен страх. Той трябваше да я спаси! Негов дълг беше да й служи, да я спаси!

И тогава го осени… решението се появи ненадейно и го потопи в светлина, която озари всичко наоколо.

Майка му пристъпи още една крачка.

— Защо не казваш нищо? Кажи на гражданина Робеспиер, че съм невинна!

Как не го беше разбрал по-рано? Та тя му го беше внушавала през всичките тези години. Беше коленичила в краката му и му беше казала, че иска онова, което и двамата искат!

И сега най-сетне можеше да й го даде!

— Мамо, не мога да му кажа това! Не е вярно!

Очите й щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Раул!

Той се обърни към Робеспиер.

— Разбира се, че майка ми знаеше. Тя ме напътстваше във всичко, което правех.

— Раул!

Дюпре се обърна към майка си с усмивка, изпълнена с любов.

— Всичко ще бъде наред, мамо. Не бой се! Нима не разбираш? Спомни си какво си искала винаги от мен! — Гласът му се извиси патетично и той горещо замоли: — Обещай ми, че ще бъдем винаги заедно, Раул! — Та ти винаги си искала това от мен. Сега то ще се осъществи. Сега ще бъдем заедно! Bo веки веков!

Той долови неясно крясъците й, когато гвардейците я помъкнаха към страшната каруца, спряла зад Робеспиер. Клетата му майка! Все още не разбираше, но по-късно щеше да разбере.

С усмивка на уста той се качи на каруцата и изчака майка му да дойде при него.