Ейджи Йошикава - Тайко

Погледна към оръженосеца и продължи:

— Вие сте синът на Ширай Танго, нали така? Баща ви и майка ви сигурно ви чакат. Тичайте бързо в Инуяма. Ето, куршумите вече се приближават! Махайте се! Бързо!

След като прогони просълзения младеж, Шоню остана сам. Всички грижи сякаш го напуснаха и той спокойно погледна за последен път света наоколо.

Много скоро до ушите му стигна шум като от бой на диви зверове. Дърветата при скалите под него се разтресоха. Изглежда някои от воините с черни качулки все пак бяха останали по местата си и сега размахваха оръжия в смъртоносна схватка.

Шоню остана като вцепенен. Вече не ставаше дума за победа или поражение. Тъгата от раздялата със света го накара да се замисли за далечното си минало. Споменът носеше привкус на майчино мляко.

Внезапно храсталакът точно пред него се разлюля.

— Кой е?!

Очите на Шоню блеснаха гневно.

— Враг ли си? — попита повторно той.

Гласът му бе така спокоен, че приближаващият воин на Токугава несъзнателно отстъпи изненадан назад.

Шоню продължи да говори и още повече стресна мъжа.

— От враговете ли сте? Ако е тъй, вземете главата ми и ще постигнете нещо голямо. Човекът, който говори сега с вас, е Икеда Шоню.

Войнът вдигна глава и погледна към седналия господар. За миг потрепери, по после отвърна с надменен глас:

— Е, тук попадам на добра плячка. Аз съм Нагай Денпачиро от рода Токугава. Пригответе се!

И той насочи напред копието си.

В отговор на своя вик би трябвало да очаква бърз замах на сабята на прочутия пълководец. Копието на Денпачиро обаче се заби в страната на противника му, без да срещне всякаква пречка. Не раненият Шоню, а самият нападател политна напред от прекомерната сила на замаха си.

Шоню падна втори. Острието на оръжието стърчеше от гърба му.

— Вземете ми главата! — извика той отново.

Дори сега не държеше в ръка своята дълга сабя. Сам пожела смъртта, сам предлагаше сега и главата си. Денпачиро бе изпаднал в нещо подобно на унес, но изведнъж, щом забеляза какво изпитва вражеският пълководец и как посреща последните си мигове, го обзе такова силно чувство, че му се прииска да заплаче.

— А-а! — извика, но при голямата радост от неочакваното постижение в боя не знаеше какво да направи после.

В същия миг чу шумоленето на тревата под краката на своите другари, които бързаха да се изкачат първи на върха.

— Аз съм Андо Хикобей! Пригответе се!

— Името ми е Уемура Денемон!

— Аз съм Хачия Шичибей от рода Токугава!

Всеки обявяваше името си в надпревара кой ще вземе главата на Шоню.

Чия сабя в крайна сметка го обезглави? Окървавените им ръце сграбчиха косата на отрязаната глава и я заразмахваха.

— Аз взех главата на Икеда Шоню! — кресна Нагай Денпачиро.

— Не, аз бях! — извика Андо Хикобей.

— Моя е главата! — опита се да ги надвика Уемура Денемон.

Потоци от кръв, поток от яростни гласове, поток от сляпа жажда за слава. Четири, после пет души, струпани около главата на Шоню, се насочиха към мястото, където седеше Иеясу.

— Убихме Шоню!

Викът им като вълна премина от възвишенията до блатото долу и накара отрядите на Токугава по цялото бойно поле да завият от радост.

Успелите да избягат хора на Икеда вече не викаха. За миг те бяха загубили всичко и сега като сухи листа, гонени от вятъра, просто търсеха място, където да се приютят.

— Не давайте нито на един да се върне жив!

— Подгонете ги! Да ги настигнем!

Движени от неутолима жажда за кръв, победителите подложиха Икеда на безпощадна сеч.

За хора, забравили вече цената на своя собствен живот, да отнемат чужд беше навярно все едно да си играят с окапали цветя. Шоню бе довършен от вражеска ръка, Нагайоши падна в битката и сега Токугава разпръсваха последните остатъци от войниците на Икеда при Таноджири.

Един по един военачалниците идваха под златовезаното знаме на Иеясу, за да разкажат за подвизите си.

— Останали са ни толкова малко хора.

Иеясу изглеждаше разтревожен.

Голям пълководец като него рядко дава израз на чувствата си, но този път го притесняваше, че прекалено много от хората му са се отдалечили, за да преследват разбития враг. Въпреки че раковината протръби на няколко пъти, мнозина така и не се върнаха. Изглежда победата съвсем ги бе замаяла.

На два или три пъти Иеясу повтори едно и също:

— Няма смисъл да жадуваме за безкрайно много победи. Не е добре да искаш да спечелиш повече, след като вече си спечелил.